Най-после през един следобед стигнаха до местност, където клисурата, по която вървяха, се разшири и от двете й страни се появиха тъмни борови гори. Погледнаха напред и видяха, че са преминали планините. Пред тях се простираше пуста скалиста равнина, отвъд която се издигаха други планини, чиито върхове бяха покрити със сняг. Между пътниците и далечните планини се издигаше невисок хълм с плосък връх.
— Вижте, вижте — извика Джил и посочи към равнината.
През сгъстяващия се здрач видяха светлини отвъд хълма. Светлини! Не лунна светлина, нито огньове, а близката ведра гледка на редици от осветени прозорци. Ако никога не сте били в дива пустош седмици наред — денем и нощем, — не бихте могли да разберете какво изпитваха нашите пътници.
— Харфанг! — изкрещяха Джил и Скруб с щастливи и развълнувани гласове.
— Харфанг… — с мрачен и сериозен тон повтори след тях Глъм и прибави: — Я, диви гъски! — Веднага свали лъка от рамото си и уцели хубава тлъста птица.
Бе прекалено късно, за да стигнат до Харфанг същия ден. Вечерта ядоха топла храна, огънят гореше, а в началото на нощта им бе по-топло, отколкото от цяла седмица насам. Огънят угасна и нощта стана сковаващо студена. Когато на другата сутрин се събудиха, одеялата им бяха целите в скреж.
— На кого му пука! — тропна с крак Джил. — Довечера ни чака гореща вана!
Глава седма
Хълмът с необикновените изкопи
Не може да се отрече, че денят бе отвратителен. Над тях бе надвиснало мрачно небе, забулено с натежали от сняг облаци, а под тях се трупаше черен скреж, издухван от вятъра, който направо им смъкваше кожата. Когато тръгнаха към върха, откриха, че тази част от древния път е по-разрушена от досегашната. Налагаше се да преодоляват големи скални отломъци, камънаци и натрошени камъчета, а това не бе лесно за подбитите им крака. Въпреки умората беше прекалено студено, за да спират.
Към десет часа първите снежинки запрехвърчаха и заскачаха по ръката на Джил. Десет минути по-късно започнаха да падат доста гъсто, а след двадесет минути земята бе видимо побеляла. Половин час по-късно в лицата им биеше истинска снежна буря, която по всичко изглеждаше, че няма да спре цял ден.
За да разберете това, което последва, трябва да не забравяте, че пътниците не виждаха почти нищо. Приближавайки се към ниския хълм, разделящ ги от мястото с осветените прозорци, не бяха в състояние да го обхванат с поглед. Виждаха едва на няколко крачки пред себе си и дори за това трябваше да присвиват очи. В тази буря бе немислимо да разговарят помежду си.
Щом стигнаха подножието на хълма, видяха от двете си страни предмети, които, ако ги бяха разгледали внимателно, можеха да различат квадратни скали. Но те не спряха дълго поглед върху тях. Интересуваше ги повече стената, която им препречваше пътя. Бе висока около метър и половина. За Блатния мърморец с дългите крака не представляваше никаква трудност да скочи отгоре и после да помогне на двете деца да се качат. За тях обаче беше доста неприятно усилие. Снегът вече се бе натрупал върху стената. Джил дори падна веднъж. Последва изкачване по стръмна неравна повърхност в продължение на стотина метра и стигнаха до втора стена. Имаше общо четири стени на различно разстояние една от друга.
След като се изкатериха с мъка на четвъртата, вече нямаше съмнение, че се намират на върха. До този момент и склонът им беше пазил малко завет, но тук вятърът ги посрещна с цялата си ярост. Странното бе, че хълмът наистина бе плосък на върха си, точно както бе изглеждал отдалеч — голяма равна плоскост, по която бурята вилнееше с пълна сила. На повечето места почти не бе останал сняг, защото вихърът го отвяваше на облаци и го запращаше в лицата им. Около краката им се увиваха малки снежни вихрушки, както понякога става върху лед. Наистина повърхността почти навсякъде бе гладка като лед. Но тук-там имаше неравности с интересни форми. Естествено, трябваше да ги катерят, а бяха между половин и два метра високи и около два метра широки. Откъм северната страна на всяка издатина снегът вече бе образувал преспи и след всяко катерене те падаха в тях и се мокреха.
Джил си пробиваше път напред с наведена глава. Беше я покрила с качулката, а вкочанените ръце държеше под наметалото. По тази страховита равнина пред очите й се мяркаха и други особени форми. Отдясно наподобяваха заводски комини, а от лявата й страна се бе изправила грамадна скала, но тя не им обърна внимание. Единствената й мисъл бе за замръзналите й ръце (също и за носа, брадичката и ушите) и за горещата вана и леглото в Харфанг.