Внезапно се подхлъзна. Пързаля се около два метра и за свой ужас се озова в тъмна тясна пукнатина, която сякаш се бе появила пред нея точно в този миг. След част от секундата стигна дъното. Намираше се като че ли в някакъв изкоп, широк само метър и половина. Макар че от падането я заболя, първата й мисъл бе на облекчение, че е на завет — стените се извисяваха високо над нея. После видя лицата на Скруб и Глъм, надвесени над ръба.
— Удари ли се, Поул? — извика Скруб.
— Изобщо няма да се учудя, ако си е счупила и двата крака — добави Глъм.
Джил се изправи и обясни, че всичко е наред, но се налага да й помогнат да излезе.
— В какво си попаднала? — попита Скруб.
— Прилича на канал, а може да е и потънала улица или нещо подобно — отвърна Джил. — Върви съвсем направо.
— Ами да! — рече Скруб. — И то право на север! Питам се дали не е някакъв път? Ако е така, долу ще сме скрити от адския вятър. Има ли много сняг при теб?
— Почти никакъв. Сигурно го издухва нагоре.
— А какво ли има по-нататък?
— Чакай малко. Сега ще погледна.
Джил се изправи и тръгна. Преди да стигне далече, трябваше рязко да завие надясно. Съобщи откритието на останалите.
— А какво има зад ъгъла? — попита Скруб.
По една случайност Джил изпитваше същите чувства към извиващите се коридори и тъмните подземни места, дори и не особено дълбоки, каквито Скруб изпитваше към високите места. Нямаше никакво намерение да завие сама зад този ъгъл, особено след като чу как Глъм изрева зад нея:
— Внимавай, Поул! Тъкмо такова място може да води към входа на драконска пещера. А в страната на великаните нищо чудно да има великански червеи и великански бръмбари.
— Струва ми се, че не води никъде — каза Джил и бързо се върна.
— Аз пък смятам да дойда и да погледна — решително произнесе Скруб. — Какво точно искаш да кажеш с това „никъде“, би ли уточнила?
Той седна на ръба на изкопа (вече всички бяха толкова мокри, че не се интересуваха дали ще се измокрят още малко) и скочи. Премина покрай Джил и макар да не каза нищо, момичето разбра, че той знае за уплахата й. Последва го, като внимаваше да не го изпревари.
Разузнаването обаче завърши с разочарование. Взеха десния завой и повървяха няколко крачки направо. Тук имаха избор — да продължат все направо или да завият рязко надясно.
— Няма смисъл! — рече Скруб, след като хвърли поглед зад десния завой. — Този път ще ни отведе обратно на юг.
Той продължи направо, но след няколко крачки откриха втори завой надясно. Сега обаче нямаха избор, защото изкопът свършваше тук като глуха уличка.
— Безсмислено е! — изръмжа Скруб.
Джил не се помая, а се обърна и тръгна назад. Върнаха се там, където бе паднала най-напред, и Блатния мърморец лесно ги издърпа с дългите си ръце.
Само че беше отвратително да излязат отново на открито. Долу в тесните процепи на изкопите ушите им едва бяха почнали да се размразяват. Там можеха да виждат ясно, да дишат лесно и да говорят, без да крещят. Беше жестоко да се върнат при пронизващия студ. Особено неприятно бе, че Глъм избра точно този момент да запита:
— Поул, все още ли си сигурна за онези знамения? Кое беше следващото?
— О, стига глупости! Не искам да слушам за никакви знамения! — отвърна Джил. — Струва ми се, че беше нещо за човек, който споменава името на Аслан. Но няма да ви ги повторя тук.
Както виждате, тя бе объркала реда им. А това се случи, защото спря да ги повтаря всяка вечер. Ако опиташе да си ги припомни, все още ги знаеше, но не така добре, че да ги подреди правилно без подканяне и замисляне. Въпросът на Глъм я подразни, защото вече бе ядосана сама на себе си, че не помни урока на Лъва така, както би трябвало. Това раздразнение, прибавено към студа и умората, я накара да каже „не искам да слушам за никакви знамения“. Може би всъщност не го мислеше наистина.
— А, значи това е следващото, така ли? Питам се дали си права. Изобщо няма да се учудя, ако си ги объркала. Струва ми се, че този хълм, на който се намираме, трябва да бъде разгледан по-подробно. Не забелязахте ли, че… — каза Глъм.
— Ох, млъкни! — кресна Скруб. — Сега ли е най-подходящо да спираме, за да се възхищаваме на гледката? За бога, да продължаваме напред!
— Вижте всички, вижте там! — извика Джил и посочи с пръст.
Всички погледнаха нататък. Малко на север и доста по-нагоре от мястото, където бяха застанали, се мержелееше редица от светлинки. Сега личеше още по-ясно от предната вечер, че това са малки прозорци, които напомняха за приятни спални, и големи прозорци, които напомняха за огромни зали с пламтящ огън в камината и с гореща супа и сочни пържоли на масата.