— Млади човече — обърна се вратарят към друг великан, който седеше в дъното на стаята и така се пулеше към новодошлите, че очите му без малко щяха да изскочат, — тичай в замъка и предай съобщението. — След което повтори думите, които Джил му бе казала преди малко.
Младият великан ги погледна за последен път, изхили се силно и излезе от стаята.
— А ти, жабчо — каза Вратарят на Глъм, — изглеждаш, сякаш имаш нужда от нещо ободрително. — Извади черна бутилка, подобна на тази на Глъм, но двайсетина пъти по-голяма. — Чакай! Не мога да ти дам чаша, защото ще се удавиш. Чакай малко. Да, тази солница май ще е най-подходяща. Няма нужда да споменаваш това в замъка. Тук на вратата ни дават туй-онуй.
Великанът постави солницата на пода. Тя не приличаше много на нашите. Беше по-тясна и продълговата, но послужи на Глъм вместо чаша. Децата очакваха Глъм да откаже, като се има предвид недоверието му към добрите великани. Но той промърмори нещо като:
— Късно е да вземаме предпазни мерки сега, когато сме вътре и вратата зад нас е залостена. — После помириса алкохола и рече: — Хубаво мирише, но това не е достатъчно. Трябва да го опитам. — И отпи. — Добър е на вкус. Но може би само първата глътка изглежда такава. Как ли е след това? — Отпи още по-голяма глътка. — Ах! Дали е същото до края? — Сръбна още малко. — Изобщо няма да се учудя, ако на дъното има нещо отвратително — завърши той и гаврътна цялата чаша. После облиза устните си и се обърна към децата с думите: — Това е нещо като проба. Ако ритна петалата или се пръсна, или пък се превърна в гущер или нещо подобно, ще знаете, че не трябва да приемате нищо, което ви предлагат.
Но великанът, който бе твърде високо и не чу какво говореше Глъм, се запревива от смях и каза:
— Браво, жабчо, ти си мъж! Видяхте ли как я обърна?
— Не съм мъж… а Блатен мърморец — отвърна неясно Глъм. — Нито пък съм жаба. Аз съм Блатен мърморец.
В този момент вратата зад тях се отвори и младият великан влезе с думите:
— Трябва веднага да се явят в тронната зала.
Децата се изправиха. Глъм остана седнал и каза:
— Блатен мърморец. Блатен. Много уважаван Блатен мърморец… Уважаморец.
— Покажи им пътя, младежо — каза великанът вратар. — По-добре жабчо да го носиш на ръце. Пийна малко повече.
— Нищо ми няма — възрази Глъм. — И не съм жаба. Нищо ми жяба. Аз съм уважаборец.
Но младият великан го хвана през кръста и направи знак на децата да го последват. По този недостолепен начин пресякоха вътрешния двор. Така, както бе хванат в юмрука на великана и немощно ритащ във въздуха, Глъм наистина приличаше на жаба. Но нямаха време за наблюдения. Почти веднага влязоха с разтуптени сърца през грамадната врата в централната сграда на замъка. След като притичаха по няколко коридора, за да са в крак с великана, примигвайки, се озоваха в огромна зала, обляна в светлина от полилеи и пламтящ в огнището огън. Видяха отраженията си в позлатените тавани и корнизи. Отляво и отдясно на тях стояха повече великани, отколкото можеха да преброят. Бяха облечени с разкошни дрехи. В двата трона на далечния край на залата седяха две грамадни фигури, които явно бяха кралят и кралицата.
Водени от великана, децата спряха на десетина метра от двата трона и направиха несръчен опит да се поклонят (в Експерименталното училище момичетата не ги учеха да правят реверанси). После младият придружител внимателно остави Глъм на пода, където Блатния мърморец се срути в почти седнало положение. Честно казано, с дългите си крайници приличаше на необикновено голям паяк.
Глава осма
Харфанг
— Хайде, Поул, давай! — прошепна Скруб.
Джил усети, че устата й е пресъхнала и не можеше да каже и дума. Закима енергично към Скруб.
Мислейки си как никога няма да й го прости (както и на Глъм), Скруб облиза устни и извика нагоре към краля великан.
— Сир, Дамата със зелените дрехи ви изпраща поздрави по нас. Каза, че сигурно с удоволствие ще ни приемете за Есенния си пир.
Кралят и кралицата на великаните се спогледнаха и си кимнаха с усмивка по начин, който не се хареса на Джил. Кралят й бе по-симпатичен от кралицата. Брадата му бе гъста и къдрава, а носът — орлов. Като за великан не изглеждаше зле. Кралицата пък бе невероятно дебела — с двойна брадичка и тлъсто напудрено лице. (Не би била особено приятна гледка и при нормален ръст. Да не говорим колко по-зле изглеждаше десеторно по-голяма.) Кралят съвсем неочаквано облиза устните си. Е, на всекиго би могло да се случи, но езикът му бе тъй огромен и червен, че Джил се стресна.