— Ах, какви мили дечица! — каза кралицата. („Може пък тя да се окаже добрата“ — помисли си Джил.)
— Наистина! — съгласи се кралят. — Превъзходни са! Добре дошли в нашия дворец. Дайте ми ръцете си.
Той протегна огромната си десница. Бе чиста и обсипана с пръстени, но със зловещо заострени нокти. Тъй като бе прекалено грамаден, за да се здрависа с децата, той ги хвана над лактите и разтърси целите им ръце.
— А какво е това? — попита кралят и посочи Глъм.
— Уважаморец — произнесе Глъм.
— Ау! — изпищя кралицата и събра полите си близо до глезените. — Това ужасно нещо е живо!
— Всъщност, Ваше величество, той е съвсем нормален. Наистина! — изрече Скруб на един дъх. — Ще ви допадне много повече, когато го опознаете. Сигурен съм.
Надявам се да не изгубите напълно интерес към Джил до края на книгата, ако ви кажа, че в този момент тя се разрева. Имаше си достатъчно извинения. Стъпалата, ръцете, ушите и носът й тепърва започваха да се сгряват. По дрехите й се стичаше разтопения сняг. През целия ден не беше слагала почти нищо в устата си. Беше жадна и краката я боляха така, че се чудеше дали ще може да издържи изправена още мъничко. Във всеки случай за момента сълзите допринесоха много, защото Кралицата извика:
— Ах, горкото дете! Кралю мой, постъпваме зле, като държим на крака своите гости. Ей, вие, бързо насам! Отведете ги. Дайте им храна, вино и ги изкъпете. Утешете малкото девойче. Дайте й близалки, дайте й кукли, дайте й лекарство! Дайте й всичко каквото се сетите… мляко, бонбони, песнички, играчки, сладки и каквото си поиска. Не плачи, мило дете, иначе за нищо няма да ставаш, като дойде пиршеството.
Джил се възмути също както и ние с вас бихме се възмутили при споменаването на куклите и играчките. И макар сладкишите и бонбоните да не бяха за изхвърляне, тя се надяваше, че ще им осигурят нещо по-солидно за хапване. Заповедите на кралицата доведоха до отлични резултати. Глъм и Скруб бяха моментално грабнати от великански придворен, а Джил — от придворна дама. Отнесоха ги по стаите им.
Стаята на Джил беше голяма горе-долу колкото храм. Щеше да бъде много неуютна, ако в огнището не пламтеше огън, а на пода не бе постлан дебел килим. Изведнъж започнаха да стават чудни неща. Пое я старата бавачка на кралицата, която от великанска гледна точка бе дребна старица — приведена почти надве от годините и достатъчно ниска, за да ходи в обикновена стая, без да си удря главата в тавана. Беше много пъргава, макар че на Джил й се искаше да престане да цъка с език и да повтаря непрекъснато: „О, лала! Марга-рит-ка!“, „Патенце!“ и „Всичко ще бъде наред, кукличке!“. Бавачката напълни великански леген с вода и помогна на Джил да влезе в него. Ако можеш да плуваш (а Джил можеше), великанската „вана“ е нещо прекрасно. А великанските кърпи, макар и малко груби и грапави, са също чудесни, защото са с огромни размери. Всъщност изобщо няма нужда да се сушиш — просто се търкулваш на кърпата пред огнището и се кефиш. След това донесоха дрехите. Бяха великолепни! Макар и големички, явно бяха ушити за човек, а не за великан. „Ако онази жена със зелените дрехи идва, сигурно са свикнали с гости от нашия калибър“ — помисли Джил.
Скоро разбра, че е права, защото й сложиха маса и стол, чиято височина бе за голям човек. Приборите също бяха с нормални размери. Усещането най-после да седиш на топло и чисто бе прекрасно. Краката й бяха още боси и бе приятно да стъпва на великанския килим. Тя потъна в него над глезените, а на подбитите й крака им трябваше тъкмо това. Вечерята — май бе вечеря, макар че по време бе по-близо до следобедна закуска — се състоеше от пилешка супа, гореща печена пуйка и готвен на пара пудинг, както и печени кестени и плодове колкото ти душа иска.
Единственото дразнещо нещо бе бавачката, която непрекъснато влизаше и излизаше. Всеки път й носеше по една гигантска играчка — грамадна кукла, по-голяма от самата Джил; дървено конче на колелца, голямо колкото слонче; барабан, който напомняше бензинов резервоар, и къдраво агънце. Предметите бяха изработени грубо и боядисани в крещящи цветове. Джил ги намрази от пръв поглед. Повтори няколко пъти на бавачката, че не ги иска, но великанката отвърна:
— Тц-тц-тц! Знам, че ще ги поискаш, след като си починеш малко. Хи-хи-хи! Хайде в легълцето. Сладка кукличка!
Леглото не бе великанско — просто голяма спалня с балдахин, каквито има по старомодните хотели. На фона на грамадната стая изглеждаше съвсем мъничко, но Джил с радост се отпусна на него.
— Още ли вали сняг, бавачке! — сънливо попита тя.