— Искаш да кажеш, че аз ги обърках — поправи го Джил. — Така е! Откакто си ме довел тук, развалям всичко. Както и да е… страшно съжалявам… Обаче какви все пак са заповедите? ПОД МЕНЕ няма особен смисъл.
— Има! — възрази Глъм. — Означава, че трябва да търсим изгубения принц под този град.
— Но как? — зачуди се Джил.
— Там е въпросът! — Глъм потри жабешките си ръце. — Как да го направим сега? Несъмнено, ако мислехме какво правим, докато бяхме в Разрушения град, сигурно щяхме да налучкаме пътя… Щяхме да намерим скрита вратичка или пещера, тунел или пък някаква помощ. Можеше и самият Аслан да ни се яви. Кой знае? Някак си щяхме да слезем под плочите. Заповедите на Аслан винаги са правилни. Без изключение! Но как да го направим сега? Това вече е друга работа.
— Ами сигурно трябва просто да се върнем — предложи Джил.
— Много е лесно, нали? — присмя й се Глъм. — Като за начало можем да отворим тази врата.
Погледнаха към вратата и разбраха, че никой от тях не би могъл да достигне дръжката. А дори и да можеше, почти сигурно нямаше да има сила да я натисне.
— Мислиш, че няма да ни пуснат, ако ги помолим? — попита Джил.
Никой не изрече думите на глас, но и тримата си помислиха: „Ами ако не ни пуснат?“
Мисълта не бе приятна. Глъм беше против да кажат на великаните каква е истинската им задача с молба да ги пуснат. А децата не можеха да го сторят без негово разрешение, защото му бяха обещали. Тримата имаха чувството, че няма да могат да избягат от замъка през нощта. Щом се окажеха зад затворените врати на стаите си, щяха да бъдат пленници до сутринта. Разбира се, можеха да помолят да им оставят вратите отворени, но това би събудило подозрения.
— Единственият ни шанс е да опитаме да се измъкнем по светло — каза Скруб. — Дали няма да успеем следобед, когато повечето великани спят? Или ако се промъкнем в кухнята. Може би ще намерим отворен заден вход?
— На това не му викам „шанс“ — промърмори Глъм, — но е единствената възможност.
Всъщност планът на Скруб не бе чак толкова безнадежден. Ако искате да излезете отнякъде, без да ви видят, все пак следобедът е по-подходящо време от среднощ. По-вероятно е да намерите отворени врати и прозорци. А ако ви хванат, винаги може да се престорите, че не сте смятали да ходите далече и не сте имали никакви планове. Но ще е доста по-трудно да убедите възрастните, пък и великаните, ако са ви хванали да слизате от прозореца на спалнята в един часа през нощта.
— Само че трябва да отвлечем вниманието им — продължи Скруб. — Можем да се престорим, че страшно ни харесва тук и очакваме с нетърпение Есенния пир.
— Който е утре вечер — вметна Глъм. — Чух един от тях да го споменава.
— Разбирам — поде Джил. — Трябва да се престорим, че сме много развълнувани по този повод, и непрестанно да им задаваме въпроси. Така или иначе ни смятат за бебета, а това ще улесни нещата.
— Весели… — пророни с дълбока въздишка Глъм. — Ето такива трябва да бъдем. Весели! Сякаш нямаме никакви грижи. Палави. Вие, млади хора, невинаги сте в добро настроение. Забелязал съм го! Трябва да гледате от мен и да правите, каквото правя аз. Ще бъда весел… Ето така! — Глъм се ухили зловещо. — И палави! — И Блатния мърморец подрипна унило. — Скоро ще го усвоите, ако ме наблюдавате внимателно. Вече ме смятат за смешник, нали разбирате. Сигурно си мислите, че снощи съм бил подпийнал, но ви уверявам, че беше… или поне в голямата си част беше… преструвка. Хрумна ми, че в известна степен може да се окаже полезно.
Когато след това децата обсъждаха приключенията си, никога не можаха да решат дали последното твърдение на Глъм напълно е отговаряло на истината. Не се съмняваха единствено в това, че когато го казваше, сам си е вярвал.
— Добре, щом казваш весели, нека да бъдем весели — съгласи се Скруб. — А сега само да можеше някой да отвори тази врата. Докато се мотаем и се правим на весели, трябва да разучим замъка колкото е възможно по-добре.
За щастие в този миг вратата се отвори. В стаята се втурна бавачката.