— Куклички мои, искате ли да видите как кралят отива на лов с целия си двор? Гледката е великолепна! — каза тя.
Без да губят време, те се спуснаха покрай нея. Слязоха по първото стълбище, което им се изпречи. Кучешкият лай, тръбенето на ловджийски рог и гласовете на великаните им показаха правилната посока. След няколко минути излязоха на двора. Всички великани бяха пешаци, защото в тази част на света няма великански коне, и преследваха животните както при лов на зайци в Англия. Хрътките също бяха с нормални размери. Като видя, че няма коне, Джил ужасно се разочарова. Убедена бе, че дебелата кралица никога не би тръгнала пешком подир хрътките. Ала нямаше да успеят да избягат, ако точно тя се мотаеше из замъка през целия ден. Веднага след това съзря нещо като носилка върху раменете на шестима млади великани. Тъпата старица се бе издокарала в зелено и бе преметнала през рамо ловджийски рог. Двадесет или тридесет великани заедно с краля бяха готови за лова. Разговаряха и се смееха оглушително. Пред себе си Джил виждаше опашките или пълните със слюнка отворени усти на хрътките, чуваше техния лай. В дланите й се завираха кучешките муцуни.
Глъм тъкмо почваше да демонстрира весело поведение (което, ако го бяха забелязали, можеше да развали всичко), когато Джил пусна най-привлекателната си детинска усмивка. Хукна към носилката и се заумилква на кралицата:
— Моля ви, нали не си отивате? Нали ще се върнете?
— Да, миличка — отвърна кралицата. — Ще се върна довечера.
— О, добре тогава. Чудесно! — възкликна Джил. — Значи може да дойдем на пира утре вечер, нали? Толкова копнеем за него! Знаете ли, тук много ни харесва! А докато ви няма, нали може да потичаме из замъка и да го разгледаме? Моля ви, кажете „Да“!
Кралицата каза „Да“, но смехът на придворните почти заглуши гласа й.
Глава девета
Как нашите герои откриха нещо важно
По-късно приятелите на Джил признаха, че се е проявила много добре. Щом кралят и ловната дружинка потеглиха, тя започна да обикаля замъка и да задава въпроси. Държеше се така невинно, че никой не заподозря тайните й замисли. Макар че устата й не млъкна, едва ли можеше да се каже, че разговаря. По-скоро дърдореше и хихикаше. Умилкваше се на всички — на лакеите, на портиерите, на камериерките и придворните дами, дори на застарелите великани, за които ловът вече бе далечно минало. Остави великанките да я целуват и мачкат. Някои от тях изглежда я съжаляваха, защото я нарекоха „горкото дребосъче“, без да обясняват защо. Тя се сприятели с готвачката и откри твърде важно нещо — задна врата, от която се излизаше извън замъка, без да се минава през двора и голямата порта. В кухнята се престори на лакома и изяде всички отпадъци, които готвачката и помощничките с удоволствие й дадоха. При дамите разпитваше как трябва да се облече за пира, колко време ще й позволят да остане и дали ще може да потанцува с някой от по-дребните великани. После Джил се червеше при спомена как е скланяла главица по онзи начин, който възрастните, без значение дали са великани или не, намират за чаровен. Тръскаше превзето къдриците си и бърбореше:
— Ах, как ми се иска вече да е утре вечер! А на вас! Дали утре ще дойде бързо?
Великаните казваха, че е сладко малко създание, а някои вдигаха към очите си огромни носни кърпи, сякаш щяха да се разплачат.
— На тази възраст са много милички — обърна се една великанка към съседката си. — Почти ми е жал…
Скруб и Глъм също се стараеха, но момичетата се справят с тези неща по-добре от момчетата. А от мърморците дори момчетата са по-добри.
На обед се случи нещо, което ги направи още по-нетърпеливи да напуснат замъка на добрите великани. Хранеха се в голямата зала на отделна масичка близо до камината. Двадесетина метра по-нататък седяха на доста по-голяма маса неколцина стари великани. Разговорът им беше толкова шумен, че децата не му обръщаха внимание — все едно бе шум от свирещи сирени или минаващи под прозореца коли. За обяд сервираха печено еленско. Джил никога не бе опитвала такова месо, но й харесваше.
Внезапно Глъм се обърна към тях с пребледняло лице. Бе толкова блед, че се забелязваше дори под землистия цвят на кожата му.
— Да сте хапнали повече! — прошепна той.
— Защо? Какво има? — попитаха двамата шепнешком.
— Не чухте ли какво си говореха онези двама великани? „Този еленов бут е много крехък“, каза единият, а другият отговори: „Значи еленът е излъгал“. „Защо?“, попита първият. „Ами когато го хващали, казал: Не ме убивайте много съм жилав. Няма да ви харесам.“