В първия момент Джил не разбра напълно значението на разговора. Но всичко й стана ясно, когато очите на Скруб се разшириха от ужас.
— Значи сме яли Говорещ елен… — простена той.
Откритието подейства различно на тримата. Джил беше отскоро в този свят и съжали горкия елен, мислейки колко гадно са постъпили великаните, като са го убили. Скруб, който беше идвал тук и преди и бе познавал отблизо поне едно Говорещо животно, бе ужасен. Но на Глъм, роден и израсъл в Нарния, направо му прилоша (вие щяхте да се почувствате по същия начин, ако ви бяха казали, че сте изяли бебе).
— Върху нас ще се стовари гневът на Аслан! — прошепна той. — Ето, това се получава, като не изпълняваме знаменията. Сигурно сме прокълнати. Ако не беше забранено, бих си пронизал сърцето с този нож.
Постепенно дори Джил успя да проумее неговата гледна точка. Във всеки случай на никого вече не се ядеше. Веднага щом решиха, че е безопасно, те се измъкнаха на пръсти от залата.
С наближаването на ранния следобед (времето, на което възлагаха надеждите си за бягство) започнаха да нервничат. Мотаеха се из коридорите и чакаха шумовете да притихнат. Великаните останаха в залата твърде дълго, след като се наобядваха. Един плешивец им разказваше нещо. Щом домакините се оттеглиха, тримата пътешественици се упътиха с нехайна крачка към кухнята. Но помещението още бе пълно с великанки, особено в нишата, където миеха чиниите и разтребваха. Изтръпнали, децата и Глъм ги изчакаха да свършат и да се разотидат. Остана само една баба великанка. Тя се размотаваше известно време и накрая тримата с ужас разбраха, че въобще няма намерение да излиза.
— Милички, почти свършихме. Да сложим чайника, а? Скоро ще изпием по чаша хубав чай. А сега може би ще си почина мъничко. Бъдете добри деца и вижте задния вход. Кажете ми дали вратата е отворена.
— Отворена е — рече Скруб.
— Добре. Винаги я оставям отворена, за да може маца да влиза и излиза, горкото коте.
После седна на близкия стол и вдигна краката си на втори.
— Навярно няма да мога да дремна и половин час — рече великанката. — Дано ловната дружина не се върне твърде рано.
— Кога се връщат обикновено? — попита Джил.
— Всеки път различно — отвърна великанката. — Тихо сега, милички, поне за малко.
Пътешествениците се оттеглиха в другия край на кухнята. Щяха веднага да се измъкнат през вратата, но великанката се изправи, отвори очи и прогони една муха.
— Да не опитваме нищо, преди да сме се уверили, че наистина спи — прошепна Скруб. — Иначе всичко ще пропадне.
Сгушиха се в ъгъла на кухнята и зачакаха, загледани във великанката. Ужасяваха се от мисълта, че ловците могат да се върнат всеки миг. А великанката бе неспокойна. Всеки път, щом решаваха, че е заспала, тя се размърдваше.
„Не издържам повече“ — помисли Джил и взе да се озърта наоколо, за да се разсее. Точно пред нея имаше широка маса, а върху нея — две измити тави и отворена книга. Естествено тавите бяха с великански размери. Джил помисли, че може да полегне в едната и да й бъде удобно. После се качи на пейката до масата и погледна в книгата. Там пишеше:
ЧАПЛА. Тази вкусна птица може да се приготви по няколко начина.
„Готварска книга“ — помисли си тя. Не прояви особен интерес и хвърли поглед през рамо. Великанката бе затворила очи, но не изглеждаше напълно заспала. Джил отново погледна в книгата. Рецептите бяха подредени по азбучен ред и на следващата сърцето й спря да бие:
ЧОВЕК. Това елегантно двуного отдавна се цени като деликатес. Традиционно се яде на Есенния пир и се поднася между рибата и основното ястие. Всеки човек се…
Не можа да продължи нататък. Обърна се и видя, че великанката се е събудила и се дави от пристъп на кашлица. Джил сбута двамата си другари и посочи книгата. Те се покатериха на пейката и се надвесиха над огромните страници. Скруб все още четеше как се готви човек, когато Глъм посочи друга рецепта:
БЛАТЕН МЪРМОРЕЦ. Според някои авторитетни източници това животно не става за консумация от великани заради жилавото си месо и особения дъх на кал. Този дъх обаче може да се намали, ако…
Джил леко докосна краката на другите двама. Извърнаха се и погледнаха великанката. Устата й бе полуотворена, а от носа й излизаха звукове, които в този миг им се сториха по-приятни от музика. Хъркаше. Сега се наложи да стъпват на пръсти, да се въздържат от твърде бърз ход и да не дишат дълбоко. Следващият етап бе килерът (великанските килери смърдят ужасно), задната врата и най-сетне ги огря бледата слънчева светлина на зимния следобед.
Намираха се в началото на неравна пътечка, която стръмно се спускаше към низините. Слава богу, излязоха от дясната страна на замъка и Разрушеният град се виждаше. След няколко минути поеха към широкия и стръмен път, водещ към главната порта на замъка. Оттук можеха да ги видят от всеки прозорец. Ако прозорците бяха един, два или дори пет, щеше да има някаква вероятност никой да не поглежда навън, но те бяха близо петдесет. Сега осъзнаха, че пътят, както и цялата околност между тях и Разрушения град, не предлагат укритие дори за лисиче. Всичко бе покрито с трева и камъчета и тук-там — с плочи. Още по-лошо! Бяха облечени с дрехите, дадени им от великаните предната вечер. Изключението бе Глъм, на когото нищо не бе по мярка. Джил бе с яркозелена, прекалено дълга рокля и с червена мантия, обточена с бяла кожа. Скруб носеше червен клин, синя туника, наметало и шапка с перо. В ръка стискаше меч със златна дръжка.