— И двамата сте една картинка… — измърмори Глъм. — Виждате се отдалече. И най-некадърният стрелец няма да ви пропусне. Като стана дума за стрелци, не след дълго ще усетим липсата на лъкове и това никак няма да ме изненада. А и тези дрехи не са много дебели, нали?
— Никак! Вече замръзвам от студ — отвърна Джил.
Още докато бяха в кухнята, тя смяташе, че щом излязат от замъка, бягството им е почти приключено. Сега обаче разбра, че най-опасната част все още им предстои.
— Спокойно! — настави ги Глъм. — Не гледайте назад! Не вървете прекалено бързо! И каквото и да се случи, не тичайте. Все едно сме излезли на разходка. Ако някой ни съгледа, възможно е и да не ни заподозре. Създадем ли впечатление на бегълци, свършено е с нас!
Разстоянието до Разрушения град се оказа по-дълго, отколкото Джил си бе представяла. Малко по малко то се топеше, когато изведнъж се разнесе шум. Двамата й спътници си поеха дълбоко дъх. Джил обаче не позна звука и попита:
— Какво е това?
— Ловджийски рог — прошепна Скруб.
— Дори и сега не тичайте — предупреди ги Глъм. — Чакайте да ви дам сигнал.
Този път Джил не се сдържа и погледна зад гърба си. На около петстотин метра отляво се завръщаше ловната дружина.
Продължиха да вървят. Изведнъж се надигна силен шум от гласове на великани. Последваха викове и кучешки лай.
— Видяха ни. Тичайте! — изкомандва Глъм.
Джил запретна полите на роклята (ужасно неудобна бе за тичане) и хукна. Сега вече опасността нарастваше. Чуваха се лаят на кучетата и гласът на краля:
— След тях! Хванете ги, иначе утре ще останем без пирог с човешко!
Джил остана последна. Пречеше й роклята и се подхлъзваше на разклатените плочи. Косата й влизаше в устата, а гръдният кош се раздираше от болка. Сега тичаше към най-ниското стъпало на великанското стълбище. Не знаеше какво ще правят, като стигнат там, нито пък дали ще има полза да изкачват върха. Но в момента не й се мислеше за това. Чувстваше се като подгонен звяр. Докато глутницата кучета бе по петите й, нямаше да спре. Щеше да бяга до последния си дъх.
Пръв тичаше Глъм. Щом стигна до най-долното стъпало, спря. Погледна надясно и внезапно се шмугна в появилата се дупка под него. Дългите му крака потънаха подобно на краката на паяк. Скруб се поколеба, но после изчезна след него. Останала без дъх и залитаща, Джил пристигна около минута след тях. Дупката не бе приятна на вид — еднометров процеп между земята и продълговат камък. За да пропълзи навътре, трябваше да се просне по корем. Движенията й бяха бавни. Сигурна бе, че кучетата ще я захапят за крака точно преди да се вмъкне.
— Бързо, по-бързо! Затрупайте отвора с камъни! — долетя от тъмнината гласът на Глъм.
Бе тъмно като в рог. Единствената светлина се процеждаше през спасителния отвор. Глъм и Скруб се трудеха усърдно. Виждаха се дребните ръце на единия и по-големите, жабешки ръце на другия. На светлия фон двамата изглеждаха черни. Отчаяно трупаха камъни. Тогава Джил разбра колко важна е задачата и започна да опипва в тъмнината за камъни, които да подава на другарите си. Кучетата лаеха и пред входа на пещерата, но бегълците вече го бяха запълнили. Така оставаха без никаква светлина.
— По-бързо, да влезем навътре! — прокънтя гласът на Глъм.
— Да се хванем за ръце — предложи Джил.
— Добра идея — съгласи се Скруб.
Но в тъмнината се лутаха дълго, преди да успеят да намерят ръцете си. От отвъдната страна на преградата кучетата душеха шумно.
— Да се опитаме да станем — предложи Скруб.
Изправиха се. След това Глъм протегна ръка назад към Скруб, а той на свой ред — към Джил (на нея много й се щеше да не е последна от групата, а да бъде по средата). Пипнешком тримата поеха напред в мрака. Спъваха се от време на време, а камъните под краката им се клатеха. Внезапно Глъм се блъсна в каменна стена. Наложи се да завият надясно, за да продължат. Джил изгуби ориентация и изобщо не знаеше къде се намира входът на пещерата. Отпред долетя гласът на Глъм: