— Като размисля пак, възниква въпросът дали няма да е по-добре да се върнем (ако изобщо намерим пътя) и да почерпим великаните на техния пир, отколкото да се изгубим в дълбините на пещерата. Тук вероятността да срещнем дракони, дълбоки пропасти, задушливи газове, реки и прочие е десет към едно… Ох! Пуснете ме и се спасявайте! Аз…
Всичко стана много бързо. Разнесе се пронизителен плисък. Последва го свистящ шум от падане на тонове прах и чакъл. Чу се трясък на камъни. Джил започна да се плъзга надолу и все по-надолу — безнадеждно и все по-бързо. Стръмното нанадолнище не бе гладко и твърдо, а покрито с камъчета и боклуци. Дори и да можеха да се изправят, нямаше смисъл. Където и да стъпеха по склона, едва ли щяха да се задържат прави. Така или иначе, Джил бе по-скоро в легнало, отколкото в изправено положение. Колкото по-надолу се смъкваха, толкова повече камъни и пръст повличаха със себе си. Така свличащата се маса (и те самите) не само се ускоряваше, но и ставаше все по-шумна, прашна и мръсна. От силните викове и ругатни на двамата си другари Джил разбра, че голяма част от камъните, които откъртваше, удряха лошо Скруб и Глъм. Самата тя се носеше с бясна скорост и бе убедена, че ще се размаже на пихтия, щом стигне дъното.
Все пак това не стана. Натъртванията не бяха малко, а влажната лепкава течност по лицето й като че ли беше кръв. Около нея (и отчасти върху нея) се бяха натрупали парчета от малки и големи камъни, както и камари пръст. Не можеше да се надигне. Мракът бе тъй гъст, че бе все едно дали очите й са отворени или затворени. Не се чуваха никакви шумове. На Джил й се стори, че това е най-страшният миг в целия й живот. Ами ако бе сама? Ами ако другите… Долови помръдване недалеч от себе си. Не след дълго тримата си обясняваха с треперещи гласове, че вероятно никой няма нищо счупено.
— Никога няма да можем да се изкачим обратно — прозвуча гласът на Скруб.
— А забелязахте ли колко е топло? Това означава, че сме на много дълбоко, може би на повече от километър — завайка се Глъм.
Никой не проговори. По някое време Блатния мърморец добави:
— Кутията ми с праханта е изчезнала.
След дълга пауза Джил пророни:
— Ужасно съм жадна…
Никой не предложи някакъв план. Очевидно бе, че нямаше какво да сторят. За момента това не им се видя толкова страшно, колкото би могло да се очаква. Просто бяха прекалено изморени.
След още по-дълга пауза неочаквано се разнесе много странен глас. Веднага им стана ясно, че това не е онзи глас, за който всеки от тях тайничко се бе надявал — Аслановият. Той бе мрачен, равен (тъмен като в рог, ако разбирате какво имам предвид) и произнесе:
— Какво дирите тук, създания от Горната земя?
Глава десета
Лутането в мрака
— Кой е там? — извикаха в един глас тримата пътешественици.
— Аз съм Пазителя на пътеките в Долната земя, а с мен са стотина въоръжени долноземци — дойде отговорът. — А вие кои сте и какво ви води в Кралството на дълбините?
— Пропаднахме случайно — отвърна Глъм (което всъщност не беше лъжа).
— Мнозина пропадат долу, но малцина се завръщат в огрените от слънцето земи — рече гласът. — Ще трябва да дойдете с мен при Кралицата.
— Какво иска от нас? — предпазливо попита Скруб.
— Не зная — отвърна гласът. — Нейната воля се изпълнява безпрекословно!
В този миг се разнесе тих шум (като от слаба експлозия) и пещерата се озари от студена, сива светлина с лек оттенък на синьо. Угасна надеждата им, че говорещият само се хвали с броя на въоръжените си подчинени. Примигвайки, Джил видя, че в нея се е вторачила тълпа както от едва половинметрови джуджета, така и от величествени фигури, по-високи от зрели мъже. Всички бяха въоръжени с тривърхи копия, а лицата им изглеждаха смъртно бледи и неподвижни като статуи. Външността им бе най-различна. Едни имаха опашки, други — не. Трети имаха бради, на четвърти лицата бяха кръгли, гладки и големи като тикви. Едни имаха дълги остри носове, на други бяха меки и източени като малки хоботи, а на трети — големи и месести. Неколцина имаха по един рог, стърчащ от челата им. Но в едно всички бяха еднакви — и стоте лица бяха по-тъжни, отколкото бихте могли да си представите. Толкова бяха скръбни, че след първоначалния стрес Джил почти забрави страха си от тях. Прииска й се дори да ги окуражи.
— Я виж ти! — възкликна Глъм, потривайки ръце. — Точно това ми трябваше. Ако тези приятелчета не ме научат да гледам на живота сериозно, значи нищо не може да ме научи. Вижте онзи там с моржовия мустак, или пък оня с…