— Ставайте! — прекъсна го водачът на долноземците.
Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят. Тримата пътешественици с мъка се изправиха на крака. Уловиха се за ръце — хубаво беше в момент като този да усещаш допира на приятелска ръка. Долноземците ги наобиколиха, като стъпваха леко с меките си ходила, на които някои имаха по десет пръста, други — по дванадесет, а трети — нито един.
— Вървете! — заповяда водачът и те се подчиниха.
Студената светлина струеше от голяма топка на края на дълъг прът, носен от най-високия гном в челото на колоната. Безрадостните лъчи осветяваха помещение, приличащо на естествена пещера. Стените и покривът бяха неравни, назъбени и изкривени в хиляди фантасмагорични фигури. Каменистият под се накланяше и образуваше нанадолнище. Джил се чувстваше по-зле от двамата си спътници, защото изпитваше страх от тъмни затворени места. Докато вървяха, пещерата се снишаваше и стесняваше. Накрая носачът на светилото се отдръпна. Един по един гномите се наведоха (освен най-дребните) и се мушнаха в черен процеп. Тук вече Джил не издържа и изохка:
— Не мога да вляза там, не мога! Няма да вляза там!
Долноземците не казаха нищо. Само свалиха копията си и ги насочиха към нея.
— Стига, Поул — обърна се към нея Глъм. — Тези грамадни същества нямаше да тръгнат да пълзят, ако после проходът не се разширява. Хубавото на този подземен преход е, че няма защо да се страхуваме от дъжд.
— Вие не разбирате! — проточи глас Джил. — Не мога да вляза там!
— Помисли си как съм се чувствал на ръба на онази пропаст — намеси се Скруб. — Глъм, върви напред, а аз ще остана след нея.
— Правилно! — съгласи се Блатния мърморец и падна на четири крака. — Поул, дръж се за крака ми, а Скруб ще се хване за твоя. Така на всички ни ще е удобно.
— Удобно, няма що! — промърмори Джил.
Все пак тя се наведе и запълзя по корем. Мястото беше отвратително. Пълзяха така може би около пет минути, но им се сториха по-дълги от половин час. Беше горещо и на Джил й се струваше, че се задушава. Най-после пред тях заструи слаба светлина. Тунелът се разшири и стана по-висок. Напуснаха го потни, мръсни и разтреперани.
Намираха се в огромна пещера — толкова грамадна, че почти не приличаше на затворено място. Осветена бе от мъждива, сънлива светлина и вече нямаха нужда от странното светило на долноземците. Стъпиха на мек под, покрит с мъх, сред който растяха множество странни неща — високи и разклонени като дървета, ала меки като гъби. Растенията бяха на прекалено голямо разстояние едно от друго, за да образуват гора — мястото приличаше повече на парк. Сиво-зелената светлина сякаш струеше от тях и от мъха, но не бе достатъчно силна, за да освети тавана на пещерата, който навярно бе високо над тях. Накараха ги да вървят по меката сънлива повърхност. Всичко бе тъжно, но тихата скръб наподобяваше нежна музика.
Минаха покрай голяма група странни същества, налягали върху мъха. Джил не разбра дали са мъртви или заспали. Приличаха на дракони или прилепи, но дори и Глъм не знаеше какви са.
— Тук ли са родени? — попита Скруб Пазителя.
Той се изненада от въпроса, но отвърна:
— Не, това са животни, слезли през пропасти и пещери от Горната земя в Кралството на дълбините. Мнозина пропадат долу, но малцина се завръщат в огрените от слънцето земи. Говори се, че всички ще се пробудят, когато дойде Краят на света.
Щом каза това, устата му се затвори с щракване като ключалка. Сред невероятната тишина в пещерата децата усетиха, че няма да се осмелят да проговорят пак. Босите ходила на гномите не вдигаха никакъв шум, докато стъпваха по гъстия мъх. Нямаше вятър, нито птици, нито шум от течаща вода. От странните животни не се долавяше и следа от дишане.
След като извървяха няколко километра, стигнаха до каменна стена. В нея имаше нисък вход, водещ към друга пещера. Този път не беше толкова страшно, защото Джил премина, без да си навежда главата. Новата пещера бе продълговата и тясна — с големината и формата на храм. В нея лежеше и спеше огромен човек, заемащ почти цялата й дължина. Бе много по-грамаден от всички великани, но лицето му не приличаше на техните, а беше благородно и красиво. Гърдите му леко се повдигаха и спадаха изпод снежнобялата му брада, която го покриваше до кръста. Около него сияеше, незнайно откъде, чиста сребристобяла светлина.
— Кой е това? — запита Глъм.
Джил се почуди как се е престрашил — толкова отдавна никой не бе проговарял.
— Това е Дядо Време, който някога е царувал на Горната земя — отвърна Пазителя. — Сега е потънал в Кралството на дълбините и сънува всичко, което става в горния свят. Мнозина пропадат долу, малцина се завръщат в огрените от слънцето земи.