От тази пещера преминаха в друга, а след това — в трета и четвърта. Джил загуби представа за броя им. През цялото време се спускаха, като всяка следваща пещера бе по-ниска от предишната. Накрая, мисълта за дълбочината на земните пластове и тежестта над тях почти ги задуши. Най-после Пазителя заповяда мъждукащото светило отново да бъде запалено. Следващата пещера бе тъй широка и тъмна, че не виждаха нищо от нея. Изключението бе бледата ивица пясък точно пред тях, която водеше към неподвижна вода. А там, край малък кей, бе вързано корабче без мачта и платно, но с множество гребла. Качиха ги на борда. Отведоха ги на носа пред пейките на гребците при извитата около фалшборда седалка.
— Бих искал да знам — обади се Глъм, — дали някой от нашия свят… искам да кажа отгоре… е идвал тук преди нас?
— Мнозина отплават от бледия бряг, ала… — започна Пазителя.
— Да, знам — прекъсна го Глъм. — Малцина се завръщат в огрените от слънцето земи. Няма нужда да го повтаряш. Ама наистина си доста праволинеен, не смяташ ли?
Децата се сгушиха от двете страни на Глъм. Докато бяха горе, мислеха го за досадник, но тук им беше едничката утеха. Бледото светило бе закачено по средата на кораба. Долноземците поеха греблата и корабчето потегли. „Фенерът“ хвърляше светлина само наблизо. Около тях не се виждаше нищо, освен гладка, тъмна водна повърхност, преминаваща в абсолютна чернота.
— Ох, какво ли ще стане с нас? — отчаяно прошепна Джил.
— Недей да униваш, Поул — утеши я Блатния мърморец. — Не забравяй едно. Върнахме се в правия път. Трябваше да слезем под Разрушения град и слязохме! Сега отново следваме знаменията.
Скоро им дадоха храна — напълно безвкусни, плоски и меки питки. След това постепенно се унесоха в сън. А когато се събудиха, всичко си беше същото — гномите гребяха, корабът се плъзгаше напред, а пред тях се простираше мъртвата чернота. После никой не можа да си спомни колко пъти се събуждаха, заспиваха, ядяха и пак заспиваха. Най-лошото бе чувството, че са цял живот на този кораб, в този мрак. Обхвана ги съмнението, че синьото небе, вятърът и птиците са били само сън и нищо повече.
Вече почти бяха спрели да се надяват, а и да се страхуват, когато съзряха светлини пред себе си — мъждукащи като „фенера“ им. Внезапно една от тях се оказа наблизо и видяха, че се разминават с друг кораб. Срещнаха още няколко кораба. Накрая, напрягайки зрението си до болка, забелязаха отпред сияещи светлини над пристани, стени, кули и тълпи. Все още обаче не се чуваше никакъв шум.
— Леле! — промълви Скруб. — Та това е град!
Скоро всички разбраха, че е прав.
Но това бе необикновен град. Светлините му бяха толкова малко и така отдалечени една от друга, че в нашия свят едва ли биха минали и за светлини на пръснати селски къщи. Онези части от града, които можеха да се различат на оскъдната светлина, приличаха по-скоро на пристанище. Тук се виждаха множество кораби, там — складове и бали, другаде — стени и стълбове, загатващи за огромни дворци или храмове. Навсякъде обаче светлината падаше върху многобройни тълпи. Хиляди долноземци се блъскаха един в друг, докато крачеха без много шум по тесните улици, широките площади или по стръмните стъпала. С приближаването на кораба непрестанното шумолене от крачките нарасна, но отникъде не се долавяше нито песен, нито вик, нито звън на камбана, нито тропот на колела. Градът оставаше безмълвен и тъмен като вътрешността на мравуняк.
Най-накрая корабът спря на кея. Завързаха го. Свалиха тримата пътници на брега, след което ги поведоха през града. По претъпканите улици се разминаха с безброй долноземци, които помежду си не си приличаха. На тъжната светлина зърнаха хиляди мрачни и гротескни лица. Никой обаче не прояви интерес към новодошлите. Явно всеки гном бе колкото тъжен, толкова и зает (макар че Джил така и не разбра с какво бяха толкова заети). Но неспирното движение, бутане, бързане и тихото шляп-шляп-шляп продължаваше.
Най-после стигнаха до сграда, която приличаше на огромен замък, въпреки че светеха едва няколко прозореца. Въведоха ги и прекосиха вътрешния двор. След това изкачиха безброй стълби. Накрая се озоваха в слабо осветена зала. Ала в единия й край (О, чудо!) се виждаше арка, огряна от съвсем различна светлина — жълтеникава, топла и приятна. Идваше от лампа, каквато използват хората. Отвъд арката бе подножието на стълбище, което се виеше нагоре между каменните стени. Светлината като че ли идваше от върха на стълбите. Двама долноземци стояха от двете страни на арката като часовои или лакеи.