Пазителят се приближи към тях и произнесе:
— Мнозина пропадат в Долната земя…
— Но малцина се завръщат в огрените от слънцето земи — отвърнаха му те, сякаш това бе парола.
После и тримата сведоха глави един към друг и заговориха. Накрая единият от прислужниците гноми каза:
— Казвам ти, че Нейно величество замина по нейна височайша работа. Най-добре да хвърлим тези горноземци в затвора до завръщането й. Малцина се завръщат в огрените от слънцето земи.
В този миг разговорът им бе прекъснат от най-прекрасния според Джил звук на света. Идваше от горния край на стълбите. Бе ясен, звънлив, напълно човешки глас — гласът на млад мъж:
— Кой там се суети, Малугутерум? Горноземци, и таз добра! Веднага ги доведете при мен!
— Ако е угодно на Ваше височество да си припомни… — започна Малугутерум, но гласът го прекъсна:
— На Мое височество е най-угодно да му се покоряват, стари мърморко. Качи ги тук! — заповяда той.
Малугутерум поклати глава. Даде знак на пътешествениците да го последват и започна да изкачва стълбите. С всяка следваща стъпка светлината се усилваше. По стените висяха богато украсени гоблени. От лампата струеше златиста светлина, която преминаваше през тънките завеси на стълбищната площадка. Долноземците дръпнаха завесите и се оттеглиха. Тримата пристъпиха напред.
Намираха се в прекрасна стая — украсена бе с гоблени, в камината пламтеше огън, а на масата проблясваха гравирани чаши с червено вино. Посрещна ги светлокос младеж. Беше красив, смел и изглеждаше великолепно. В изражението на лицето обаче имаше нещо, което не беше съвсем наред. Облечен бе в черно и като цяло приличаше малко на Хамлет.
— Добре сте ми дошли, горноземци — провикна се той. — Но чакайте малко! Бога ми! Та аз съм ви виждал и преди. Две хубави деца с някакво странно същество… Не ме ли срещнахте на моста на границата с Етинсмур, докато яздехме заедно с моята Господарка?
— А… значи вие сте били Черния рицар, който не проговори? — възкликна Джил.
— А, Господарката Кралицата на Долната земя ли е? — не особено дружелюбно попита Глъм. Скруб си мислеше за същото и избухна:
— Защото, ако наистина е тя, много подло беше от нейна страна да ни изпраща в замъка на великаните, които искаха да ни изядат. Бих искал да узная какво лошо сме й сторили?
— Как? — рече Черния рицар и се намръщи. — Момче, ако не бе тъй невръстен рицар, щяхме да се бием до смърт за тази обида! Не желая да чувам нито дума против моята Господарка. Можете да бъдете сигурни в едно. Каквото и да ви е казала, направила го е с най-добри намерения. Не я познавате. Тя е букет от всички добродетели… вярност, милост, постоянство, благородство, смелост… Казвам ви, защото го знам. Добрините й само към мен, за които никога не ще мога да й се отблагодаря, са цяла история. Но по-късно ще я опознаете и обикнете. А дотогава, какво търсите в земните дълбини?
Преди Глъм да я спре, Джил изтърси:
— Тръгнали сме да търсим принц Рилиан от Нарния.
Чак след това осъзна какъв страшен риск бе поела. Та тези хора можеше да са врагове! Но рицарят не прояви никакъв интерес.
— Рилиан? Нарния? — безгрижно изрече той. — Нарния ли казахте? Каква е тази страна? Никога не съм чувал за нея. Навярно се намира на хиляди километри от познатите ми места на Горната земя. Странна е тази приумица, която ви е довела да търсите този… как го нарекохте… Билиан… Трилиан… в кралството на моята Господарка. Наистина, доколкото ми е известно, такъв човек тук няма.
При тези думи той се изсмя силно и Джил си помисли: „Дали пък умът му да не е наред? Да не би да е просто глупав?“
— Казаха ни да търсим надпис върху камъните на Разрушения град — обясни Скруб. — И там видяхме думите „ПОД МЕНЕ“.
Сега принцът се разсмя още по-искрено от преди.
— Наистина сте били измамени — рече той. — Тези думи са били без значение за вашата цел. Ако бяхте попитали моята Господарка, щеше да ви даде по-добър съвет. Тези думи са единствените, които са останали от по-дълъг надпис. В древността според нейните спомени той гласял:
МАКАР ПОД ЗЕМЯТА СЕГА ДА ЛЕЖА,
НЯКОГА ПОД МЕНЕ БЕ ЦЯЛАТА ЗЕМЯ.
От което става ясно, че някой велик крал на древните великани е бил погребан тук и е наредил този самохвален надпис да се изсече на камъните над гробницата му. Само че някои камъни са се отчупили, други са били отнесени на нови строежи, разрезите са се запълнили с отломки и са останали само две думи, които все още могат да се прочетат. Какъв майтап! Помислили сте, че са написани за вас!
Разкритието подейства като студен душ на Скруб и Джил. Изглеждаше напълно вероятно думите да нямат нищо общо с тяхното пътешествие и да са се подвели от едно най-обикновено съвпадение.