— В моята страна хората нямат много добро мнение за мъже, чиито жени ги командват — отбеляза Джил, която с всяка изминала минута го харесваше все по-малко.
— Обещавам ти, че един ден като се омъжиш, ще запееш друга песен — каза рицарят, очевидно смятайки това за много остроумно. — Но с моята Господарка е другояче. С удоволствие изпълнявам всяко нейно желание, защото ме е спасила от хиляди опасности. Никоя майка не се е грижила за детето си толкова, колкото Нейно величество за мен. Та вижте сами! Наред с всички свои грижи и дела много пъти е яздила с мен на Горната земя, за да привикнат очите ми към слънцето. Трябва да излизам облечен с броня и със смъкнато забрало, за да не може никой да види лицето ми. Освен това не бива да разговарям с никого, защото чрез своите гадателски умения е открила, че това би попречило на освобождаването ми от магията, която тежи върху мен. Нима такава жена не заслужава да бъде обожавана?
— Изглежда чудесна жена, наистина! — рече Глъм с глас, който казваше точно обратното.
Към края на вечерята всички бяха изморени до смърт от приказките на рицаря. „Каква ли игра играе с този млад глупчо онази Вещица“ — мислеше Глъм. „Той е досущ като голямо бебе, вързано за полите на тази жена. Същински мухльо!“ — бе мнението на Скруб. А Джил си казваше: „По-тъпо, високомерно и себично прасе не съм виждала много отдавна!“ Но когато вечерята свърши, настроението на рицаря се промени. Спря да се смее.
— Приятели, часът ми наближава! — каза той. — Срамувам се да ме гледате, ала ме е страх да остана сам. След малко ще дойдат да вържат ръцете и краката ми за онзи стол. Уви, така трябва, защото казват, че в беса си мога да разруша всичко наоколо.
— Слушай, ужасно съжалявам за това, че си омагьосан, но какво ще сторят с нас тези, които ще те връзват? Споменаха за хвърляне в затвора. А ние не обичаме да стоим в такива тъмни места. Предпочитаме да останем тук, докато… се оправиш, ако може… разбира се.
— Идеята ми харесва — съгласи се рицарят. — По принцип никой освен Кралицата не остава с мен по време на злокобния ми час. Така нежно се грижи за моята чест, че не иска да допусне други уши освен нейните да чуят словата, които изричам в лудостта си. Но няма да мога лесно да убедя прислужниците гноми да ви оставят при мен. Мисля, че вече чувам тихите им стъпки по стълбите. Онази врата там води към покоите ми. Или ме чакайте да дойда, след като ме развържат, или ако искате, върнете се и бъдете свидетели на бълнуването ми.
Последваха съвета му и излязоха от стаята през вратата, която дотогава не бяха забелязали. Преминаха в осветен коридор, което ги зарадва. Изпробваха няколко врати и намериха вода за миене, от която силно се нуждаеха. Дори и огледало.
— Не ни предложи да се измием преди вечеря — измърмори Джил, докато се бършеше. — Пълен егоист!
— Ще се върнем ли да гледаме магията, или ще останем тук? — попита Скруб.
— Гласувам да останем тук — каза Джил. — Предпочитам да не го гледам.
При все това й беше доста любопитно.
— Не! Предлагам да се върнем — възпротиви се Глъм. — Може да научим още нещо, а всяка новина ще ни бъде от полза. Сигурен съм, че Кралицата е вещица и наш враг, а долноземците биха ни убили веднага, щом ни забележат. В тази страна подушвам опасности, лъжа, магия и предателства. Тук са по-силни откъдето и да било. Трябва да си държим очите отворени и ушите отпушени.
Върнаха се по коридора и леко бутнаха вратата.
— Всичко е наред — прошепна Скруб, което значеше, че не се виждат долноземци.
Влязоха в стаята, в която бяха вечеряли. Сега главният вход беше затворен и вратата скриваше завесите, откъдето бяха преминали отначало. Рицарят седеше на странен Сребърен стол. Глезените, коленете, лактите, китките и кръстът му бяха вързани за стола. На челото му бе избила пот, а лицето бе страдалчески изкривено.
— Влезте, приятели! — изрече той, хвърляйки поглед към тях. — Пристъпът ми още не е започнал. Не вдигайте шум, защото казах на нахалния камериер, че сте си легнали. А сега… усещам как идва. Бързо! Слушайте, докато все още се владея. Докато трае пристъпът, може да моля и да заповядвам, дори да ви заплашвам, да ме развържете. Ще ви заклевам в името на всичко свято. Но не ме слушайте. Вкаменете сърцата си и запушете ушите си. Докато съм вързан, вие сте в безопасност. Ала стана ли от този стол, първо идва бесът ми, а после… — той потрепери — после се превръщам в отвратителна змия.