— Няма защо да се страхуваш, че ще те развържем — окуражи го Глъм. — Нямаме желание да общуваме с бесни хора, а още по-малко с великански змии.
— Никак дори! — в един глас произнесоха Скруб и Джил.
— Все пак да не сме толкова сигурни — прошепна Глъм. — Да бъдем внимателни. Както знаете, объркахме всичко останало. Щом започне, той сигурно ще бъде хитър. Можем ли да се доверим на себе си? Ще обещаем ли да не пипаме въжетата, каквото и да се случи? Колкото и да ни моли! Чувате ли?!
— И още как! — увери го Скруб.
— Каквото и да каже или да направи, нищо на света не може да ме накара да променя решението си! — добави Джил.
— Шшт! Нещо става! — предупреди ги Глъм.
Рицарят бе почнал да стене. Лицето му бе бледо като восък и се гърчеше във въжетата. Може би, защото й бе жал за него, на Джил й се стори, че сега изглежда по-добър от преди.
— Ах… магия, зла магия — простена той. — Тежка, заплетена, ледена, лепкава мрежа! Жив погребан. Повлечен под земята, долу в саждената чернота… Колко години станаха? Десет или хиляда години вече живея в тази яма? Хора-ларви навсякъде около мен… Имайте милост! Пуснете ме, пуснете ме да се върна! Да усетя вятъра и да видя небето… Имаше едно езерце… В него се отразяваха дърветата… обърнати наопаки, до едно зелени… а под тях, много дълбоко под тях… синьото небе…
Досега бе говорил тихо, но в следващия момент вдигна поглед, впи го в тях и произнесе ясно и силно:
— Бързо! Сега съм с ума си. Всяка нощ идвам на себе си. Само ако можех да стана от този омагьосан стол. Отново ще съм човек. Но ме връзват всяка вечер и пропускам своя шанс. Но вие не сте ми врагове, а аз не съм ваш пленник. Бързо! Срежете въжетата!
— Не мърдайте! Спокойно! — рече Глъм на децата.
— Умолявам ви да се вслушате в думите ми — продължи рицарят, като се насилваше да говори спокойно. — Казаха ли ви, че ако ме освободите от стола, ще ви убия и ще се превърна в змия? По лицата ви личи, че е така. Това е лъжа! Именно в този час съм на себе си. През останалото време съм омагьосан. Вие не сте нито долноземци, нито вещици. Защо трябва да сте на тяхна страна? Имайте милост, срежете въжетата!
— Спокойно, спокойно! — насърчиха се взаимно тримата спътници.
— Ох, вие имате каменни сърца! — извика рицарят. — Повярвайте ми! Пред вас е един нещастник, който е страдал повече от всеки друг смъртен. Какво зло съм ви сторил, та сте на страната на враговете ми и ме държите в тези мъки? А минутите текат. Сега можете да ме спасите, но когато този час премине, пак ще съм безумен, ще бъда играчка, кученце или по-скоро пионка в ръцете на пъклената магьосница, която замисля гибел за хората. А тази нощ, точно тази нощ, тя не е тук! Отнемате ми шанс, който може никога да не се повтори.
— Това е ужасно! Трябваше да стоим настрана, докато всичко свърши — прошепна Джил.
— Спокойно! — извика Глъм.
Гласът на пленника се извиси до крясък:
— Пуснете ме, ви казвам! Дайте ми меча! Моят меч! Щом изляза на свобода, така ще отмъстя на долноземците, че Долната земя ще ме помни хиляди години!
— Лудостта му започва — рече Скруб. — Надявам се възлите да са здрави.
— Да — съгласи се Глъм. — Ако сега се освободи, ще е два пъти по-силен от обикновено. А не съм особено сръчен с меча. Няма да се изненадам, ако ни убие и двамата, а Поул ще остане сама да се оправя със змията.
Пленникът се напрягаше с такава сила да скъса въжетата, че те се врязваха в китките и глезените му.
— Внимавайте! — предупреди ги той. — Една нощ успях да ги скъсам, но тогава Вещицата беше тук. Тази вечер няма да ви се притече на помощ. Освободете ме сега и ще ви бъда приятел. Ако ли не, ще бъда ваш смъртен враг.
— Хитър е, нали?! — каза Глъм.
— За последен път ви моля да ме освободите — рече пленникът. — В името на всички страхове и страсти, в името на ярката светлина на Горната земя, в името на Великия Лъв, в името на самия Аслан, ви призовавам да…
— Оле-ле! — извикаха тримата, все едно някой ги бе ударил.
— Това е знамението! — избърбори Глъм.
— Това са думите на знамението! — предпазливо изрече Скруб.
— Ох, какво ще правим сега? — изплака Джил.
Пред тях стоеше ужасяваща дилема. Какъв смисъл имаше да си обещават, че в никакъв случай няма да пуснат рицаря, щом още първия път бяха готови да го освободят, понеже спомена обичаното от тях име? От друга страна, какъв смисъл е имало да учат знаменията, ако не ги изпълняват? И все пак… възможно ли е Аслан да е имал предвид да развържат всеки, който го поиска, в негово име… дори той да е луд? Дали беше само съвпадение? Ами ако Кралицата на Долната земя е знаела всичко за знаменията и е накарала рицаря да научи името, само за да може да ги пипне? Ами ако все пак това бе истинското знамение? Вече бяха объркали три и не смееха да рискуват с последното.