Като чу гласа й, принц Рилиан потрепери. Нищо чудно. Не бе лесно за половин час да се отърси от чародейството, което го бе заробило цели десет години. После отговори с усилие:
— Мадам, столът вече е излишен. Вие, която стотици пъти сте казвали колко дълбоко съжалявате за властващата над мен магия, несъмнено ще се зарадвате да научите, че вече е унищожена завинаги. Изглежда е имало някаква грешка в лечението, прилагано от Ваше благородие. Тези мои приятели ме освободиха. Сега съм с ума си и мога да ви кажа две неща. Първо, изцяло се отвращавам и се отричам от плана на Ваша милост да ме постави начело на войска долноземци, с които да изляза на Горната земя и със сила да си присвоя короната на кралство, което никога не ми е сторило нищо лошо, да избия законните им господари и да се кача на трона, сякаш съм кръвожаден чуждоземен тиранин. Сега, когато съм на себе си, го считам за чисто злодейство. И второ, аз съм Рилиан, синът на краля на Нарния, единственият наследник на Каспиан Десети, наречен още Каспиан Мореплавателя. Затова, мадам, моето намерение, а също и дълг, е да напусна двореца на Ваше величество и да потегля за своята страна. Надявам се да ни дадете водач, както и да осигурите на мен и моите приятели безопасно преминаване през вашето царство на мрака.
Вещицата не отговори. Прекоси стаята, без да сваля поглед от принца. Спря до невисока вратичка близо до камината, отвори я и извади оттам шепа зелен прашец. После го хвърли върху огъня. Прашецът не пламна силно, но от него се разнесе сладък и упойващ аромат. По време на разговора, който последва, миризмата се усили и изпълни стаята. Същевременно затрудняваше мисленето. Освен това тя извади музикален инструмент, подобен на мандолина, и започна да свири на него монотонно. Неспирното подрънкване, което след няколко минути вече не се забелязваше, упорито се набиваше в ума. То също затрудняваше мисленето. След като подрънка известно време (а упойващият аромат бе много силен), тя заговори с нежен и тих глас:
— Нарния ли? Каква Нарния? Неведнъж съм чувала Ваше благородие да споменава това име в бълнуванията си. Драги принце, вие сте много болен. Страна, наречена Нарния, няма.
— Има, мадам — възрази Глъм. — Виждате ли, аз случайно съм прекарал целия си живот там.
— Така ли? — заинтересува се Вещицата. — Кажете, моля, къде се намира тази страна?
— Там горе! — твърдо отговори Глъм и посочи тавана. — Не зная… не зная точно къде.
— Как така? — удиви се Вещицата през мил, нежен и музикален смях. — Нима горе, сред камъните и хоросана на покрива, има страна?
— Не! — отвърна Глъм, като се бореше да си поеме въздух. — Тя е в Горната земя.
— А какво или по-точно къде е тази… как я нарекохте… Горната земя?
— Стига глупости! — намеси се Скруб, който с всичка сила се съпротивляваше на действието на упояващия мирис и на подрънкването. — Като че ли не знаете! Тя е над нас, горе, където се виждат небето, слънцето и звездите. Та вие самата сте били там! Ние се срещнахме!
— Какво говориш, скъпи! — изсмя се Вещицата (никога не сте чували по-прекрасен смях). — Нямам спомени за такава среща. Но хората често срещат приятелите си на най-невероятни места… в сънищата си. И ако не сме сънували един и същия сън, не можеш да караш другия да си го спомни.
— Мадам — строго произнесе принцът, — вече казах на Ваше благородие, че съм синът на краля на Нарния.
— Ще бъдеш, приятелю — успокои го Вещицата, все едно говореше на дете. — В мечтите си ще бъдеш крал на много въображаеми страни.
— Ние също сме били там! — тросна се Джил. Започваше да се ядосва, защото усещаше как чародейството я завладява с всяка изминала минута. Но, разбира се, щом можеше да го усети, все още не бе проявило пълната си сила.
— Без съмнение ти също си кралица на Нарния, хубавице! — рече Вещицата със същия ласкав, полуподигравателен глас.
— Нищо подобно! — тропна с крак Джил. — Ние идваме от друг свят.
— Ха, тази игра е още по-сладка от другата. Кажи ни, девойче, къде се намира този друг свят? Кои кораби и колесници пътуват между него и нашия?
В главата на момичето се мярнаха едновременно безброй образи: Експерименталното училище, Адела Пенифедър, домът на Джил, радиоапарати, кина, коли, самолети. Но те изглеждаха неясни и отдалечени. (Дрън-дрън-дрън — подрънкваха струните на инструмента.) Джил не можа да си спомни имената на предметите в нашия свят. Този път не се сети, че е омагьосана, защото вълшебството бе в пълна сила. Разбира се, колкото си по-омагьосан, толкова си по-уверен, че изобщо не си омагьосан. Тя откри, че произнася думи, които в момента й се струваха като облекчение: