Щом си пое дъх, принцът каза:
— Господа, благодаря ви.
После тримата победители дълго стояха прави и дишаха тежко, без да проговорят. Джил постъпи умно, като седна и мълчаливо ги изчака. „Надявам се да не припадна… да не повърна… да не направя някоя глупост…“ — мислеше тя.
— Моята майка кралицата е отмъстена — промълви след малко Рилиан. — Несъмнено това е същият звяр, който преди много години напразно преследвах край извора в нарнийската гора. През всичкото това време съм бил роб на убийцата на майка ми. Доволен съм, че накрая Вещицата придоби образа си на змия. Нямаше да подобава нито на сърцето ми, нито на честта ми да убия жена. Но по-добре се погрижете за дамата. — Имаше предвид Джил.
— Всичко е наред, благодаря — отвърна тя.
— Госпожице — поклони й се принцът, — вашата смелост е възхитителна. Затова не се съмнявам, че във вашия свят произхождате от благородно потекло. Елате, приятели мои. Останало е малко вино. Нека се подкрепим и да вдигнем наздравица. А после ще трябва да съставим план за действие.
— Чудесна идея, сър — съгласи се Скруб.
Глава тринадесета
Долната земя без кралица
Всички смятаха, че са заслужили „да си поемат дъх“, както се изрази Скруб. Вещицата бе заключила вратата и бе предупредила долноземците да не я безпокоят. Засега нямаше опасност да ги прекъснат. Първата им работа, естествено, бе да се занимаят с обгорения крак на Глъм. Направиха сравнително удобни превръзки от няколко чисти ризи на принца. Разкъсаха ги на ивици и ги намазаха с олиото и маслото, останали от вечерята. След като го превързаха, седнаха да се подкрепят и да обсъдят плана за бягство от Долната земя.
Рилиан обясни, че има доста изходи към повърхността. Той бил извеждан през повечето от тях, но никога сам, а заедно с Вещицата. Тя винаги стигала до изходите, като първо плавала с кораб през Морето на мрака. Никой не знаеше какво щяха да кажат долноземците, ако слезеше на пристанището без Вещицата, с ескорт от трима чужденци и заповядаше да му приготвят кораб. Най-вероятно щяха да задават въпроси.
От друга страна, новият изход, който щеше да послужи за нападението над Горната земя, бе на отсамната страна на морето, и то само на няколко километра. Принцът знаеше, че е почти завършен и едва няколко метра пръст деляха прохода от външния свят. Можеше дори вече да бе окончателно прокопан. Може би Вещицата затова и се бе върнала — да му съобщи и да започнат атаката. А дори и да не беше готов, те щяха да прокопаят спасителния изход за няколко часа. Разбира се, ако успеят да стигнат дотам, без някой да ги спре и ако проходът не е охраняван. Тъкмо в това се криеха трудностите.
— Ако питате мен… — започна Глъм, но Скруб го прекъсна:
— Я, слушайте! Какъв е този шум?
— И аз това се чудя от известно време — обади се Джил.
Всъщност всички бяха доловили шума, но той бе започнал и усилил толкова постепенно, че не разбраха кога за пръв път го бяха усетили. За известно време чувстваха неясен полъх, наподобяващ слаб вятър или много далечен шум от улично движение. По-късно шумът се усили до плисък на морски вълни. Чак след това дойдоха тътенът и свистенето. А накрая се извисиха и гласове сред непрекъснатия грохот.
— В името на Лъва! — възкликна принц Рилиан. — Като че ли тази безмълвна страна най-после е открила речта!
Стана, отиде до прозореца и дръпна завесите. Останалите се скупчиха около него, за да видят какво се е случило.
Веднага забелязаха силна червена светлина. Отразяваше се в тавана на Долната земя и образуваше червено петно на хиляди метри над главите им. Виждаха каменен таван, навярно скрит в мрака от сътворението на света. Самата светлина идеше от далечния край на града и много сгради — високи и черни — се открояваха на фона на небето. Осветяваше и множеството улици, водещи към замъка. А по тези улици ставаше нещо много особено. Гъстите тълпи от мълчаливи долноземци бяха изчезнали. На тяхно място се появиха фигури, които се стрелкаха напред-назад по един, по двама, по трима. Държаха се като хора, които не искат да бъдат видени. Спотайваха се в сенките на куличките или при входовете на къщите, а после бързо притичваха през откритото, за да се свият в ново скривалище. Но най-странното от всичко (особено за някой, който познава гномите) бе шумът. Отвсякъде се носеха викове и крясъци. А откъм пристанището идваше нисък, боботещ шум, който малко по малко се засилваше и вече разтърсваше целия град.