Слънцето, което бе високо над нея в началото на пътуването, сега блестеше в очите й. Това значеше, че и то слизаше надолу преди нея. Скруб бе прав, когато каза, че Джил не може да познава посоките на света (за момичетата по принцип не знам). В противен случай тя би разбрала, че отива на запад, по това, че слънцето почна да я заслепява.
Докато гледаше синята равнина под себе си, забеляза, че тук-там бе осеяна със светли и бледи точици.
— Ами че това е морето! — възкликна тя. — А онова сигурно са острови.
Беше съвсем права. И може би щеше да завиди на Скруб, ако знаеше, че е виждал някои от тях от кораб, а на други дори е слизал. Но не знаеше това. Малко по-късно видя леки гънки по равната синя повърхност, които сигурно бяха огромни вълни. По целия хоризонт се появи дебела тъмна ивица, която ставаше по-дебела и по-тъмна толкова бързо, че бе видима с просто око. Това бе първият признак за невероятната скорост, с която се носеше. Джил разбра, че удебеляващата се ивица е сушата.
Изведнъж от лявата й страна (вятърът духаше откъм юг) върху нея връхлетя грамаден бял облак, който бе на същото ниво. И преди да разбере какво става, тя пропадна сред студената и влажна мъгла. Дъхът й спря, но остана там не повече от секунда. Когато излезе, примигваше срещу слънцето, а дрехите й бяха мокри. (Беше облечена с яке, пуловер, панталонки, чорапи и здрави обувки — в Англия времето бе доста кално.) Оказа се на по-малка височина, отколкото бе влязла в облака. Веднага след това забеляза нещо, което според мен бе редно да очаква, но то я изненада и стресна. Чуваха се шумове. Дотогава бе пътувала в абсолютна тишина. Сега за пръв път дочу шума на вълните и крясъците на гларусите. Чак сега усети и мириса на море. Вече нямаше съмнение за скоростта, с която се носеше. Видя как две вълни се сблъскаха с грохот и от тях се надигаха пръски. Но веднага те изостанаха на стотина метра зад нея. Сушата приближаваше с голяма скорост. Вече се виждаха далечни планини във вътрешността, а отляво имаше няколко по-близки. Виждаха се заливи и носове, гори и поля, както и песъчливи плажове. Шумът от разбиващите се вълни се усилваше непрекъснато и заглушаваше останалите.
Точно срещу нея внезапно се откри сушата. Приближаваше устието на река. Вече бе съвсем ниско — едва на няколко метра над земята. Гребенът на една вълна достигна пръстите на краката й, а от водата бликна пенеста струя и я заля почти до кръста. Скоростта й намаляваше. Вместо да се понесе нагоре по течението на реката, тя се плъзна към левия бряг. Имаше толкова много за гледане, че едва успя да го възприеме — равно зелено поле, ярко украсен кораб (който приличаше на огромен скъпоценен камък), кули и укрепления, плющящи знамена, тълпа с разноцветни дрехи, доспехи, злато, мечове, музика. Но всичко се сливаше. Вече се бе приземила, когато забеляза, че стои сред горичка до речния бряг. Само на няколко метра от нея бе Скруб.
Първата й мисъл бе, че той изглежда мръсен и опърпан, съвсем безличен. А втората — че самата тя е цялата мокра.
Глава трета
Отплаването на Краля
Причината Скруб да изглежда тъй мърляв (а също и Джил, ако можеше да се види отстрани) беше заобикалящото ги великолепие. Най-добре веднага да пристъпя към описанието му.
През един процеп сред планините, които Джил бе видяла далече във вътрешността на сушата, докато приближаваше, лъчите на залеза се изливаха върху равно поле. В далечния му край се издигаше замък с безброй кули и кулички, чиито ветропоказатели лъщяха на слънцето. Беше най-прекрасният замък, който Джил някога бе виждала. В близкия край светеше пристан от бял мрамор, на който бе закотвен грамаден кораб с извисяваща се предна и задна палуба. Целият бе в златно и пурпурно, с развят флаг на върха на мачтата, с многобройни знаменца по палубата и със сребристи щитове, наредени по двата фалшборда. Мостчето беше спуснато. Пред него стоеше престарял мъж. Готвеше се да се качи на борда. Беше облечен с богато украсена червена мантия, която покриваше сребърна ризница. Главата му бе обрамчена с тънък златен кръг. Бялата му като вълна брада падаше почти до кръста. Стоеше изправен, колкото можеше, и бе облегнал едната си ръка на рамото на разкошно облечен благородник, който изглеждаше по-млад от него. Личеше, че кралят е много стар и болен. Сякаш само един полъх на вятъра можеше да го отвее, а очите му сълзяха.
Обърнал се бе към народа с готовност да произнесе реч, преди да се качи на кораба. Пред него се намираше столче на колела, в което бе впрегнато магаренце — не по-голямо от ловджийско куче. На столчето седеше дебело джудже. И неговите дрехи бяха богато украсени като на краля, но поради тлъстината му и поради това, че се бе сгушило между възглавничките, правеше съвсем различно впечатление. Приличаше на безформено вързопче от кожи, коприна и кадифе. Беше старо колкото краля, но с по-здрав вид и с проницателен поглед. Не носеше шапка на голямата си плешива глава, която блестеше като гигантска билярдна топка на залязващите слънчеви лъчи.