— Как се казва кралят? — попита Юстас.
— Каспиан Десети — отговори Бухала.
Джил се зачуди защо Юстас внезапно спря, както си вървеше, и лицето му придоби необикновен цвят. Тя реши, че никога не го е виждала да изглежда по-зле. Но преди да успее да му зададе някакъв въпрос, стигнаха до джуджето, което тъкмо дърпаше юздите на магаренцето и се готвеше да потегли обратно към замъка. Тълпата придворни се бе разпръснала в същата посока поединично, по двама или на малки групички — като хора, които се завръщат от спортно състезание.
— Буху! Хм… Ваша светлост… — почна Бухала, като леко се приведе и доближи човка до ухото на джуджето.
— Ъ? Какво? — сепна се джуджето.
— Двама чужденци, милорд — рече Бухала.
— Бегълци ли? Какво искаш да кажеш? — каза джуджето. — Пред себе си виждам единствено две необикновено мръсни малки човешки същества. Какво искат?
— Казвам се Джил — избърбори момичето, като се бутна напред, защото изгаряше от нетърпение да обясни по каква важна работа са дошли.
— Момичето се казва Джил — изкрещя с пълна сила Бухала.
— Какво? Убил ли каза? Не вярвам! Кой ги е убил?
— Само едно момиче, милорд — обясни Бухала. — Името й е Джил.
— По-високо, по-високо! — каза джуджето. — Недей да бръмчиш и да цвъртиш в ухото ми! Кой кого е убил?
— Никой никого не е убивал — избуха Бухала.
— Кой?
— Никой!
— Добре де, добре. Няма нужда да викаш. Не съм чак толкова глух. Какво искаш да кажеш с това, че никой не е убит? Защо изобщо някой трябва да е убит?
— По-добре му кажи, че аз съм Юстас — намеси се Скруб.
— Момчето се казва Юстас, милорд — извика Бухала с всичка сила.
— Юноша ли? — раздразнено откликна джуджето. — Наистина е такъв. Това причина ли е да ми го водите в двора? А?
— Не юноша, а Юстас — повтори Бухала.
— Напусто, значи. Със сигурност не разбирам за какво говориш. Чуй ме сега, Гладкопер! Когато бях младо джудже, в тази страна имаше Говорещи зверове и птици и те наистина говореха. Нямаше такова мънкане, шепнене и смотолевене. Нямаше да ги търпят нито за миг. Нито за миг, сър. Урнус, тръбата ми, моля те…
Един мъничък фавън, който дотогава стоеше безмълвен до лакътя на джуджето, му подаде сребърна тръба. Приличаше на музикалния инструмент туба и се увиваше около врата на джуджето. Докато го наместваше, Гладкопер изведнъж прошепна на децата:
— Сега умът ми се проясни малко. Не споменавайте нищо за изчезналия принц. Ще ви обясня по-късно. Няма смисъл, няма смисъл. Буху-буху. Каква бъркотия!
— А сега, Гладкопер — обади се джуджето, — ако имаш нещо умно за казване, опитай се да го кажеш. Поеми си дълбоко дъх и не се мъчи да говориш прекалено бързо.
С помощта на децата и въпреки пристъпа на кашлица, който задави Джуджето, Бухала обясни, че чужденците са изпратени от Аслан да посетят кралския нарнийски двор. Джуджето им хвърли бърз поглед и в очите му се появи ново изражение.
— Изпратени от Лъва, така ли? И от… от онова другото Място, отвъд Края на света, а?
— Да, милорд — изрева в тръбата Юстас.
— Значи, син на Адам и дъщеря на Ева? — добави Джуджето.
Но децата от Експерименталното училище не бяха чували за Адам и Ева, така че Джил и Юстас не можаха да отговарят на този въпрос. Но джуджето не показа, че е забелязало.
— Мили мои — рече то, като хвана за ръка първо единия, после другия и леко наведе глава, — добре сте дошли. Ако благородният крал, бедният ми Господар, не бе отплавал току-що за Седемте острова, щеше много да се зарадва на вашето пристигане. Щеше да припомни младостта си… за миг. А сега е време за вечеря. Ще ми разкажете по каква работа сте тук утре сутрин. Пред целия съвет. Гладкопере, виж на гостите да им се осигурят стаи, подходящо облекло и всичко необходимо, както подобава! А, Гладкопер… дай си ухото…
Сега джуджето доближи устата си до главата на Бухала и несъмнено намерението му бе да зашепне, но като всички глухи хора не можеше да прецени силата на своя глас, та и двете деца чуха думите:
— … гледай да се представят изкъпани.
След това джуджето подкара магаренцето, което тръгна към замъка в нещо средно между тръс и гъше поклащане (бе тлъстичко животинче). Фавънът, Бухала и децата ги последваха с доста по-бавна крачка. Слънцето бе залязло и въздухът захладня.
Прекосиха зеленината, после — овощна градина, и преминаха през широко отворената Северна порта на Каир Паравел. Влязоха във вътрешен двор с избуяла трева. Прозорците на главната зала отдясно вече светеха, също и тези на по-особените сгради точно пред тях. Натам ги поведе Бухала и повика една много приятна особа, чието задължение бе да се погрижи за Джил. Тя не бе много по-висока от Поул, но доста по-стройна и очевидно напълно пораснала. Бе грациозна като върба и с върбова коса, в която като че ли растеше мъх. Тя заведе Джил в кръгла стая в една от куличките. Там имаше малка вана на пода, а в огнището бе запален огън от приятно ухаещи дърва. От свода висеше сребърна верига с лампа. Прозорецът гледаше към непознатата страна Нарния. Джил видя алените остатъци от залеза, които все още грееха отвъд далечните планини. Гледката я накара да закопнее за други приключения и да усети, че това е само началото.