Нетаракът нададе ужасяващ рев, спря атаката си и инстинктивно се отдръпна от пламъка.
— Изчезвай, гадино — изръмжа Мат и хвърли главнята срещу звяра.
Горящото дърво улучи животното, опърли козината му. Нетаракът с квичене се обърна и изчезна в тъмния тунел.
Мат не искаше да го остави да избяга — знаеше, че коварното животно щеше да нападне отново при първия удобен случай. Решително грабна джобното си фенерче и го последва в тъмния коридор.
— Стой тук и пази провизиите — даде наставления на Аруула за, в случай че това е само отвличаща маневра на звяра, с цел да се нахвърли върху хранителните им припаси. Тогава изчезна в тъмния тунел.
Трябваше да се наведе, за да мине през него — проходът беше висок само метър и половина. Бледата светлина на лампата проряза мрака, освети коридора, който на странни извивки навлизаше във вътрешността на планината.
Колкото по-навътре в галерията отиваше Мат, толкова по-непоносима ставаше вонята. Гнилост, смърт и тление изпълваха въздуха, предизвикваха гадене. Той извади триъгълната кърпа от джоба при крачола на гащеризона си и си превърза устата, за да филтрира донякъде въздуха.
Коридорът се разшири в пещера. От двете страни се издигаха мощни сталагмити.
Мат продължи внимателно да се промъква. Опасният хищник можеше да се крие зад всеки от варовиковите стълбове, може би само изчакваше удобния момент да забие в месото му острите си като ножове зъби.
Мат извади своята „Берета“-та и освободи предпазителя. Следвайки лъча на фенерчето с цевта на оръжието, продължи да се провира дебнешком напред.
Беше сигурен, че никога досега в тази галерия не е прониквала светлина, че никога досега човек не е стигал до тази пещера — поне не и жив…
Кости, по които висеше разкапано месо, лежаха върху влажния под, вонеше на отпадъци и екскременти.
Мат чувстваше, че косата му настръхва от отвращение. Предпазливо продължи да се промъква… когато изведнъж някакво остро сумтене разкъса тишината.
С ъгълчето на очите си Мат забеляза как някаква безплътна черна сянка изскочи иззад един от стълбовете и се понесе към него с озъбена паст.
Командир Дракс се обърна уплашено. Рефлексите, изградени през годините на воинската му служба, заговориха.
Като на скоростна киномашина и като на забавен кинокадър едновременно видя нетарака да се носи към него, видя страховитите му нокти и жълтата слюнка, която се стичаше от зъбите му, помириса смрадливия му дъх. Вдигна армейския пистолет и стреля.
Куршумът излетя от дулото, изсвистя срещу звяра и още по време на скока му го улучи в косматите гърди. Ударът спря устрема на нетарака, рязко го обърна във въздуха и го запрати на пода.
Със съскане и побесняло от болка, полуинтелигентното животно се претърколи на пода и втренчи в Мат зъл, изгарящ поглед. Тъмна, почти черна кръв се лееше от раната, обливаше козината и се процеждаше на пода, където се образуваше мазна локва.
Нетаракът беше смъртно ранен. Бавно щеше да умре от загуба на кръв, щеше да свърши в мъки, ако Мат не го доубиеше.
Матю Дракс знаеше, че таракът не би проявил никаква милост към него, ако ролите им се бяха разменили. И знаеше също, че трябва да пести мунициите. Вторият от трите му пълнителя вече беше полупразен.
Но все едно — колкото див и варварски да беше светът, в който бе попаднал — той беше човек от XXI век. Не би накарал никого да страда ненужно, дори и да става дума за звяр убиец.
Взел набързо решение, вдигна ръката с „Берета“-та, прицели се в главата на тарака и стреля отново.
Куршумът улучи мутиралия плъх точно между очите.
Тъмночервена кръв изпръска, когато излетелият куршум откъсна част от черепа. Животното умря моментално.
Мат отпусна оръжието си. Не изпитваше никакъв триумф от победата си. В този чужд свят бушуваше страховита борба за оцеляване. Който искаше да живее, трябваше да убива.
Обърна се, тръгна по едно отклонение в тунела. Тук коридорът на пещерата свърши — и смрадта стана непоносима.
Беше високо сводесто помещение, чийто под беше покрит със слама и сухи клони — гнездото на гигантския плъх. Наоколо бяха разхвърляни кости и части от скелети. Мат различи останки от животни, но също така части от кости на хора, които бяха станали жертва на нетарака, черепи, чиито празни очни кухини сякаш го гледаха с няма жал.
Мат изтръпна, когато си помисли за бедните хорица, станали жертва на нетарака. Тук, дълбоко под скалите, в тази тъмна, воняща дупка бяха намерили ужасната си смърт.