На главата си дребното човече носеше грамадна черна дамска шапка за езда, украсена с голямо жълто изкуствено щраусово перо. Сигурно преди години този разкошен експонат е бил притежание на някоя лейди от Изтока, а после кой знае какъв каприз на съдбата го бе запилял чак в Далечния запад. Широката периферия добре пазеше от дъжд и слънце сегашния собственик на шапката. Човечето беше въоръжено само с пушка и нож. Липсваше му дори и обичайният широк кожен колан, което бе сигурен признак, че не беше тръгнал на далечен ловен поход.
Той закрачи насам-натам по миниатюрното бойно поле и заразглежда няколкото предмета, изоставени от победените в бързината на бягството им. Сега можеше да се забележи, че дребосъкът куцаше с левия крак. Вокаде пръв забеляза това обстоятелство. Той се приближи до него, хвана го леко за ръката и попита:
— Дали моят бял брат не е онзи ловец, когото бледоликите наричат Хобъл Франк [24]?
Дребосъкът кимна леко изненадан и отговори утвърдително на английски. Тогава индианецът посочи към младия бледолик и продължи да се осведомява:
— А този тук не е ли Мартин Бауман, синът на прочутия Мато-пока?
Името Мато-пока е съставено от думи от езиците на племената сиу и юта и означава мечкоубиец или ловец на мечки.
— Да — потвърди запитаният.
— Тогава вие сте хората, които търся.
— При нас ли идваш? Може би искаш да купиш нещо? Имаме «store» [25] и търгуваме с всичко необходимо за един ловец.
— Не. Вокаде трябва да съобщи една вест.
— От кого?
Индианецът се огледа изпитателно наоколо и после заяви:
— Мястото не е подходящо. Вигвамът ви се намира на този поток недалеч оттук, нали?
— За един час можем да стигнем.
— Тогава да вървим! Щом седнем край вашето огнище, ще ви съобщя каквото имам да ви казвам. Хайде!
Той прескочи потока, преведе на другия бряг коня си, който сега вероятно щеше да има сили да го носи по оставащия кратък път, метна се на седлото и подкара животното, без да се огледа дали другите ще го последват.
— Тоя не се церемони много! — обади се Хобъл Франк.
— Да не би да е необходимо да се държи реч, която да е още по-проточена и от мене? — изсмя се Дългия Дейви. — Такъв червенокож знае много добре какво прави и аз ви съветвам незабавно да го последвате.
— А вие двамата? Какво ще правите?
— Ще дойдем с вас! Щом дворецът ви е тъй наблизо, би било най-долна неучтивост от ваша страна, ако не ни поканите да хапнем и да пийнем. А понеже имате и магазинче, може би ще спечелите няколко долара от нас.
— Тъй ли? Та нима имате няколко долара? — попита дребосъкът с такъв тон, по който си личеше, че не счита двамата ловци за милионери.
— Това може да ви засяга едва тогава, когато решим да купим нещо. Ясно ли е?
— Хмм, да, разбира се! Но ако сега си отидем, какво ще стане с негодниците, които ни бяха откраднали двата коня? Няма ли да оставим някой спомен поне на предводителя им, на този Брейк, та никога да не ни забрави?
— Не. Нека си вървят по пътя! Те са безчестни крадци, които веднага офейкват, щом видят ловджийски нож. Няма да ви направи никаква чест, ако продължите да се занимавате с тях. Нали си взехте конете! И тъй, стига!
— Да бяхте замахнали по-силно с приклада, когато го пратихте на земята! Този тип само изгуби съзнание.
— Нарочно го направих. Не ми беше приятно да убия човек, след като съм могъл да го обезвредя по някакъв друг начин.
— Е, може и да сте прав. И тъй, да вървим при конете ви!
— Какво? Знаете къде са нашите коне?
— Разбира се. Щяхме да бъдем лоши уестмъни, ако не бяхме разузнали наоколо, преди да ви се покажем.
Слабичкото човече яхна един от конете, които си бяха възвърнали. Неговият млад спътник се метна на гърба на другия. Двамата подкараха животните точно към онова място, където Джими и Дейви бяха скрили конете си в храсталаците. Недалеч бяха вързани за колчета и другите два жребеца на Хобъл Франк и придружителя му, с които те бяха тръгнали по дирите на крадците. Сега ги поведоха със себе си за юздите. Четиримата тръгнаха по следата на индианеца и скоро го съзряха пред себе си. Но той не им позволи да го догонят съвсем, а продължи да язди сам пред тях, сякаш знаеше съвсем точно посоката, която щеше да го отведе до целта му.
Хобъл Франк яздеше редом с Дебелия Джими, към когото, изглежда, бе започнал да изпитва симпатия.
— Ще ми кажете ли, сър, какво търсите всъщност в тази местност? — обади се той.