— И второ?
— Второ, по петите му следват други негови съмишленици, които той предупреждава с тази бележка. И те се канят да навлязат в Ляно Естакадо и също ще дойдат насам, за да отворят ямата. Той им урежда среща на някакво място, което означава с името «скривалище». Струва ми се, че се има предвид някакъв сборен пункт.
— Предположението ви се покрива с моето. Тъй както стоят нещата, става ясно, че не е необходимо да търсите изгубената следа. Този човек съвсем сигурно пак ще се присъедини към своите четирима спътници. За да се доберете до тях, трябва само да го последвате. Оттук нататък дирята му ще е много ясна. Несъмнено тя ще води към скривалището, за което става дума в бележката. Вероятно се досещате защо нарежда на другите да отидат там?
— Естествено! Иска заедно с тях да нападне преселниците.
— И аз предполагам същото. При това той възнамерява да го стори много скоро, защото бърза. Сигурно се опасява, че ще разкрием потайните му ходове и ще ги осуетим. Ето защо ще ускори изпълнението на плана си колкото му е възможно повече.
— Но, сър, тогава трябва и ние да побързаме! Няма ли да постъпим най-умно, ако веднага тръгнем по петите на този тип? Той е предводителят на тези хора и душата на замисленото пъклено дело. Заловим ли го, и злодеянието няма да бъде извършено.
— Едва ли! — обади се Олд Шетърхенд. — Той е най-главният измежду онези петимата. Но не знаем дали действително е главатар на всички Лешояди от Ляно. С неговото отстраняване другите все още далеч не са обезвредени. Впрочем не ми се вярва, че ще успеем да го догоним. Конете ни са изморени, а слънцето клони към залез. Нощта ще настъпи, преди да го настигнем. Не, днес няма да му попречим спокойно да си язди. Дирята му ще се вижда и утре. Всички вие ще останете да лагерувате на това място, за да заловите онези, до които е адресирана бележката. В случай че дойдат. Ще се върна сам в Хелмърс Хоум, ще отнеса плячката на Хелмърс и ще доведа Боб. Нека двама от вас ми дадат временно конете си. Призори съм отново тук. След това ще се отправим на път и ми се струва, че ездата ни няма да бъде напразна. Тогава ще бъдем седем души и съм убеден, че спокойно ще можем да се мерим с Лешоядите.
Предложението му намери всеобщо одобрение. Всеки си избра от намерените оръжия и муниции онова, което му се хареса. Извадиха дрехите от ямата, сложиха ги върху пясъка и ги изгориха с помощта на сухи мескитови клонки. Остатъка от плячката натовариха върху конете на Франк и Фред. Когато Олд Шетърхенд потегли, кладата все още димеше. Той обеща да се погрижи за храна и малък запас от вода и на тръгване, посочвайки на запад, направи забележката:
— Струва ми се, че ей оттам се задава буря или нещо подобно. Времето тук се разваля винаги от онази посока, но за съжаление над пустинята никога не пада дъжд.
С тези думи той се понесе в тръс на север. След като им бе обърнал внимание, останалите започнаха да оглеждат небето на запад, където над слънцето се бяха появили леки облачета, оцветени в червеникавосиво, образуващи нещо като пръстен, в чийто център се събираха слабите лъчи на някакво златисто сияние. Тази картина никак не изглеждаше опасна и думите на Поразяващата ръка бяха възприети като забележка, която нямаше някакво особено значение. Само команчът не откъсваше замислен поглед от облачетата и промърмори под носа си: «Екапуш-тке-тупа — Устата на светкавицата!»
6. глава
Часът на призрака
След тръгването на Олд Шетърхенд мъжете отново насядаха и забъбраха. Разговорът се въртеше особено настоятелно около преживяното в Хелмърс Хоум. Времето минаваше неусетно и никой не обръщаше внимание на небето, което бе придобило вече съвсем друг цвят. Само команчът, седнал мълчаливо настрана, подробно наблюдаваше извършващата се промяна.
Малкият пръстен от облаци се беше разкъсал в долната си част и бе придобил формата на подкова, чиито «крачета» видимо се удължаваха, докато образуваха две тесни, дълги, проточени ивици, заграждащи почти целия северен хоризонт. Между тях се виждаше чистото синьо небе. По-близката от двете ивици се спусна над земята и ето че южният хоризонт се оцвети в мръсно оранжево-червено. Изглеждаше тъй, сякаш там бушува буря, която вдига пясъчни вихрушки до небето.
На изток притъмня, като че ли хоризонтът се прибули от тежки изпарения, но въпреки това не се забелязваха никакви облаци. Изведнъж команчът скочи на крака и съвсем забравяйки най-висшата индианска добродетел, самообладанието, изкрещя, като посочи към тъмната стена на изток: