— Пийеновит-начо — Призрака на Ляно Естакадо! Другите се изплашиха и също скочиха на крака. Едва сега забелязаха промяната на небето. И се вцепениха от ужас.
На около три човешки боя над линията на хоризонта се носеше в бесен галоп един конник. Около фигурата върху тъмната стена личеше кръгло ярко осветено петно, което се движеше със същата бързина като ездача, тъй че човекът и конят изглеждаха като мрачна подвижна сянка в светла рамка. Фигурите бяха неестествено големи. Самият ездач се различаваше съвсем ясно. Десницата му държеше юздите, около главата му се вееше дълга коса, а върху нея бяха прикрепени индиански украшения. Неговата карабина подскачаше нагоре-надолу по гърба му. Гривата и опашката на коня се развяваха като подхванати от буря. Призрачното животно летеше тъй, сякаш бе подгонено от хиляди дяволи.
И всичко това ставаше посред бял ден, цял час преди залез слънце! Тази картина направи неописуемо и страховито впечатление на зрителите. Никой от тях не проронваше нито дума.
Черната стена завършваше на юг отвесно и почти изведнъж. Конникът бясно се носеше към това място и почти го наближаваше. Още десетина скока на коня му, още пет, три, един… животното излетя навън в празното пространство и изчезна заедно с ездача. Светлата рамка също не се виждаше вече.
Мъжете стояха безмълвни, все още скупчени един до друг. Те ту отправяха погледи натам, където се бе появило видението, ту се споглеждаха един друг. Най-сетне Джими потрепера, сякаш мръзнеше, и каза:
— Бог да ни е на помощ! Ако това не беше Призрака на Ляно Естакадо, то аз никога повече няма да си измия лицето! В действителност винаги съм мислил, че дрънкат само глупости, но човек би трябвало да е направо луд, ако и сега продължи да се съмнява в съществуването му. Изпаднах в съвсем призрачно настроение. А ти как се чувствуваш, драги Дейви?
— Също като стара кесия за пари, в която няма нито една стотинка. Чувствувам се празен, съвсем празен, само кожа и въздух! А виждате ли колко бързо се промени небето? Не съм преживявал подобно нещо досега!
Горният ръб на споменатата черна стена се оцвети в кървавочервено. От него започнаха да изскачат и да се скриват огнени езици. Другото «краче» на подковата, което все още се виждаше високо на небето, се заспуска към земята. Колкото по-ниско слизаше, толкова по-широко и тъмно ставаше то. На юг бушуваше море от прах и дим, вдигнати от бурята. То се приближаваше все повече и повече. Слънцето се скри зад тъмна пелена, която с всяка изминала секунда ставаше все по-висока и по-широка. В този миг мрачната облачна ивица сякаш буквално падна от небето. Ужасените мъже бяха внезапно обгърнати от необикновен студ. От далечината долетя пронизителен вой.
— За бога, при конете! — извика Джъгъл Фред. — Бързо! Иначе ще се подплашат и ще избягат! Съборете ги! Трябва да легнат. Дръжте ги здраво, но и самите вие се прилепете плътно към земята!
И петимата се втурнаха към трите животни, които страхливо пръхтяха и съвсем не се възпротивиха, когато ги задърпаха, за да ги накарат да легнат. Налягаха до самите храсти и напъхаха глави под клоните им. Едва-що и мъжете се нахвърляха на земята и се започна. То беше едно свирене, стенене, бучене, пищене, свистене и такъв рев и грохот, които изобщо не могат да бъдат описани. Мъжете имаха чувството, сякаш изведнъж върху тях бе хвърлена завивка, тежаща сто-двеста килограма. Бяха притиснати с такава сила към земята, че дори и да се бяха осмелили да направят опит да се надигнат, това щеше да им бъде невъзможно. Телата им бяха сковани от вледеняващ студ. Неочаквано очите, носът, ушите и устата им се оказаха като запушени. Не можеха да дишат и бяха пред задушаване. И ето че ненадейно пак ги лъхна горещ въздух, а ревящите гласове на Ляно Естакадо заглъхнаха в далечината. Конете наскачаха на крака и силно зацвилиха. Рязко настъпилата непрогледна нощ и смразяващ студ отстъпиха място на ярката слънчева светлина и живителната топлина. Вече можеха да си отворят устата. Отново бе възможно да се диша. Петте човешки фигури се раздвижиха. Очистиха очите си от глождещия прах и се огледаха.
Бяха покрити от дебел слой студен пясък. Това беше одеялото, хвърлено върху тях от торнадото.
Да, това беше торнадо, един от онези средноамерикански циклони, които по своята мощ едва ли имат нейде равни на себе си. Страшни, почти невероятни са разрушенията, причинявани от подобна вихрушка. Бързината му достига до сто километра в час и най-често се придружава от електрически явления, които нерядко продължават дълго след неговото отминаване. Даже и самумът в африканската пустиня няма такава сила. Само ужасната пясъчна или снежна буря на дивата Гоби може да се мери с мощта на торнадото.