По небето се виждаха няколко звезди, които показваха на лагеруващите времето.
Мъжете не разговаряха вече помежду си, а се мъчеха да заспят. Нямаше вероятност да бъдат смутени от някакви неприятели, а още отсега не можеха да очакват завръщането на Олд Шетърхенд. И белите действително заспаха. Само команчът бе вторачил широко отворените си очи в небето, макар че през последната нощ не беше спал нито минута. Смъртта или по-скоро убийството на неговия баща занимаваше младата му душа, копнееща за отмъщение.
Тъй минаваше четвърт час след четвърт час. Изведнъж бяха разбудени от силно възклицание на индианеца. Стреснати, те се повдигнаха в седнало положение.
— Мабуни намахцо — погледнете натам! — каза той, посочвайки на юг.
Въпреки тъмнината те забелязаха протегнатата му ръка и отправиха погледи в указаната посока. Там на хоризонта се беше появило някакво светло петно с формата на дълъг тесен клин. То не правеше впечатление на нещо необикновено, но все пак привлече вниманието на мъжете.
— Хмм! — промърмори Джими. — Ако се намираше на изток, щях да си помисля, че сме спали дълго и вече започва да се зазорява.
— Не — обади се Дейви. — Зазоряването изглежда иначе. Контурите на това светло петно са твърде резки.
— Именно, понеже е тъмна нощ.
— И понеже е тъмна нощ, не е възможно отсега да се зазорява. Денят и нощта се сменят постепенно. А там се виждат ясни очертания.
— Да не би да е огън?
— Огън в Ляно Естакадо, където няма дървета или храсти? Хмм! Та какво ли ще гори? Впрочем светлото петно става все по-голямо. И при това вятърът се обръща. Отначало идваше откъм югозапад. Сега духа право от запад и става все по-силен и студен. Какво ли означава това?
— Във всеки случай не е северно сияние — заяви Фред. — А навярно тук още никой не е наблюдавал южно сияние.
Досега Франк беше мълчал. Обаче вече чувствуваше необходимостта да проговори, иначе сърцето му щеше да се пръсне.
— Туй светло място трябва да означава нещо — каза той. — Сигурно има някаква връзка с Призрака на Ляно Естакадо. Нали преди той препускаше на юг. Може би там му е вигвамът, където си седи сега край лагерния огън.
Другите почувствуваха силното желание отново да се разсмеят, обаче се овладяха. Фред се осведоми:
— Мислиш ли, че някой призрак ще вземе да си пали лагерен огън?
— Защо пък не? При гоя студен вятър, дето духа сега?
Вятърът наистина ставаше все по-остър. Той следваше торнадото все по на север. А на юг светлото петно се разрастваше все повече по небето. Изглеждаше, сякаш там щеше да изгрее дискът на някое много голямо небесно светило. Сега го образува вече почти полукръг с кървавочервено ядро в средата, чийто външен край започва да се оцветява във все по-светъл и по-светъл цвят, а после бе опасан от дъгова линия, край която, изглежда, се трупаха мрачни гъсти облаци и едно през друго прескачаха искрящи огнени кълба.
Всичко това представляваше великолепна и страшна картина. Петимата мъже стояха смаяни. Не се осмеляваха да разговарят.
Вятърът духаше вече точно от север. За четвърт час той се беше обърнал под ъгъл от деветдесет градуса. Обаче не се чуваше никакво свирене или бучене. Напротив, той се носеше към онази величествено осветена част от хоризонта с коварно безмълвие. А при това беше станало страшно студено.
— Олд Шетърхенд трябваше да види това! — прекъсна мълчанието Джъгъл Фред. — За съжаление все още не е възможно да се завърне, защото сега е едва полунощ.
— Полунощ! — промълви Хобъл Франк. — Часът на духовете. Там, където гори светлината, ще се случи нещо ужасно!
— Какво ли пък има там толкова страшно освен огъня?
— Не питай толкоз глупаво! В полунощ се разтваря вратата на царството на сенките и призраците излизат навън. В продължение на цял час вършат какви ли не поразии. Както всеки народ си има свой собствен характер, тъй и призраците на всяка местност си имат своите особени качества и любими занимания. В една местност те извиват вратовете на хората, в друга пък ги душат по кръстопътищата. Но кой би могъл да каже каква ли е особената слабост на тукашните призраци? Може би тъкмо тя е най-опасната и най-лошата, каквато изобщо може да съществува. Затова нека бъдем нащрек и … боже мили, не бях ли прав? Я погледнете! Той пак идва на кон!
Франк извика последните думи с ужас в гласа. И наистина онова, което се случи сега, можеше да накара да се разтрепери и най-безстрашният човек. Призракът на Ляно Естакадо се появи отново!
Както вече споменахме, странното светлинно явление образуваше огромен полукръг на южното небе. От лявата му страна, където единият край на дъгата се опираше на хоризонта, внезапно се появи огромна фигура на конник. Съвсем ясно се виждаше главата с двата рога, вратът със сплъстената средно дълга грива, която се вееше зад него, и тялото, сливащо се на края със задницата на коня. Контурите на конника бяха заобиколени от искрящи линии.