Изтекоха още десетина минути. Ето че Олд Шетърхенд нададе вик и вдигна ръка, за да посочи малко надясно. Оттам се приближаваха две точки, първата беше по-светла, другата, по-тъмната, я следваше. По-надалеч зад тях се задаваха и други подобни тъмни точки, които се мъчеха да поддържат същата бързина като първите две. Всичките бяха ездачи.
Светлината на огъня ги озаряваше отзад и малко отстрани и даваше възможност още отдалеч доста добре да се различи косматата и рошава фигура на най-първия от тях. Олд Шетърхенд дръпна поводите на коня си и скочи от седлото.
— Слизайте! — подвикна той на другите. — Все още не са ни забелязали, понеже идваме откъм тъмнината, докато ние можем да ги различаваме добре на светлия фон. Да накараме конете си да легнат на земята, обаче щом отново възседна моя кон, последвайте примера ми!
Спътниците му изпълниха това указание.
Олд Шетърхенд предвидливо беше избрал една малка падина, която се намираше в сянка. След като конете налягаха, а ездачите се сгушиха до тях, бе вече съвсем невъзможно да бъдат забелязани от човек, приближаващ се откъм заревото и навлизащ в тъмнината на нощта, преди той да се беше озовал до самите тях.
А те от своя страна имаха удобната възможност да оглеждат равния терен пред себе си. Първият ездач бе вече на около петстотин крачки от тях. На половината от това разстояние следваше вторият и на още толкова препускаха и останалите шестима.
— Какво ще ги правим, сър? Ще ги застреляме ли? — попита Дейви.
— Не. Нищо лошо не са ни сторили, а аз проливам човешка кръв само тогава, когато съм принуден. Искам обаче с първия преследвач да си кажем две думи. Оставете ме засега сам да се оправям! Единствената ви задача е да прогоните другите.
Ловецът развърза ласото, което носеше на пояса си. Единият му край, на който имаше възел, закрепи на издатъка на предната част от седлото на своя спокойно лежащ кон. На другия му край, снабден с пръстен, той образува примка, достатъчно голяма, за да обхване човешко тяло. Останалата част от ласото, изплетено от петорен ремък и дълго петнадесет-двадесет метра, той насука като на совалка между палеца и показалеца и лакътя си на клупове, които хвана с лявата си ръка, докато предната примка задържа в десницата по такъв начин, че пръстенът остана между палеца и показалеца му.
Всичко бе извършено толкова бързо, че ловецът бе готов с приготовленията си още преди приближаването на първия кон. Но ето че вече се разнесе тропот на копита. Животното беше висок и строен вран жребец. Ездачът носеше на главата си черепа на бял бизон, а рунтавата кожа се спускаше доста ниско по задницата на коня. Лицето на конника бе скрито толкова навътре в черепа, че чертите му не можеха да се различат.
Когато той се приближи на около десетина крачки от падината, Олд Шетърхенд се изправи. Ездачът мигновено го видя, но не успя достатъчно бързо да спре коня си, тъй че той застана неподвижно едва на съвсем късо разстояние пред Олд Шетърхенд.
— Стой! Кой си ти? — попита ловецът.
— Призрака на Ляно Естакадо — разнесе се глух глас изпод бизонския череп. — А ти кой си?
— Олд Шетърхенд. Слизай спокойно от коня! Ще те защитим!
— Призрака на Ляно Естакадо не се нуждае от закрила. Благодаря ти!
С тези думи маскираният пришпори коня си. Краткият разговор бе отнел само няколко секунди, но въпреки това междувременно вторият конник се беше приближил. Олд Шетърхенд застана над легналия си жребец с единия крак отляво на седлото, а с другия — отдясно. Държеше ласото с двете си ръце. Последва тихо цъкане с език и Хататитла изведнъж скочи на крака. По този начин ездач и кон се изправиха така, сякаш бяха изникнали от земята.
Вторият ездач се изплаши от ненадейно появилата се фигура. И той не успя да спре коня си тъй бързо, както му се искаше.
Животното се подчиняваше на юздата значително по-лошо, отколкото жребеца на Призрака. То продължи да се носи до самия Олд Шетърхенд.
— Стой, червена муцуно! — заповяда ловецът. — Кой си ти?
— Проклятие! Олд Шетърхенд! — изплъзна се от устата на ездача. — Върви по дяволите! — Той пришпори коня си, за да избяга.
— Спри, ти казвам! — нареди му ловецът. — Иска ми се да поразгледам по-отблизо индианската ти физиономия. Кой знае какво се крие зад нея!
— По-късно, когато ще ми е по-удобно! С тези думи непознатият полетя напред. Обаче Олд Шетърхенд незабавно го последва.
След като ездачът бе подвикнал предизвикателно отговора си, младият команч скочи на крака.
— Уф! — възкликна той. — Това е гласът на бледолик и аз го познавам. Желязното сърце също има да урежда сметки с него.