— Този бледолик рани с куршум в тялото вожда Огнена звезда, моя баща, от което вождът умря. Хау!
— Вярвам ти. От този миг убиецът ти принадлежи. Прави с него каквото искаш!
— Мътните го взели! — извика пленникът. — Не е голямо геройство от твоя страна. Завързан съм с ласо. Разбира се, че на този подлец никак няма да му е трудно да ме пречука!
Команчът повдигна ръка и направи презрително движение.
— Желязното сърце не взима подарени скалпове. Той ще накаже убиеца, но ще постъпи така, както подобава на един храбър воин. Нека моите братя почакат малко.
Той бързо потъна в тъмнината на нощта и скоро се завърна с коня на Стюарт. След като бе потичал още малко, конят беше спрял, а острите сетива на индианеца му бяха подсказали къде да го намери.
Сега Желязното сърце остави на земята всички свои оръжия, като задържа само ножа си. После се качи на своя кон и подкани другите:
— Нека моите братя развържат този мъж и му дадат неговия нож. След това нека възседне коня си и препусне накъдето си иска. Желязното сърце ще го преследва и ще се бие с него. Оръжията са равностойни — нож срещу нож. Ако след един час Желязното сърце все още не се е завърнал, значи, че лежи мъртъв в пясъка на Ляно Естакадо.
Според неписания закон на саваната трябваше да изпълнят волята му. Стюарт получи своя нож, освободиха го от ласото и той скочи на седлото. Препусна с думите:
— Сбогом! Глупаците никога няма да се свършат. Сега вече с нищо не можете да попречите на моите планове. Пак ще се видим, а тогава господ да ви е на помощ!
Желязното сърце нададе пронизителния боен вик на команчите и полетя като стрела с коня си подир него. Другите останаха по местата си смълчани. Наистина, след като налягаха на земята, размениха няколко забележки, но ужасната неизвестност ги потискаше толкова силно, че скоро замлъкнаха.
Изтече четвърт час, а след него и още толкова. Огънят стана още по-силен. И ето че чакащите доловиха тропота на копитата на два препускащи коня. Команчът се завръщаше, водейки за юздата коня на своя враг. На пояса му висеше пресен скалп. Самият той не бе ранен.
— Желязното сърце изпрати един от убийците след баща си — каза той равнодушно, като се приближи до мъжете. — Останалите скоро ще го последват. Хау!
Такъв беше кървавият край на този ghosty-hour.
7. глава
Подозрения
Там, където югоизточният ъгъл на Ню Мексико се врязва в територията на Тексас, се намира една от най-опасните местности на Далечния запад. На това място се срещат границите на ловните полета на команчите и апачите, едно обстоятелство, което имаше за естествена последица постоянната несигурност на цялата област.
Докато съществуват тези две племена, едва ли между тях ще настъпи някога искрен и траен мир. Взаимната омраза е пуснала твърде дълбоки корени и дори през периодите, когато томахокът на войната е заровен, гибелният огън продължава да тлее под пепелта и при най-малкия повод кървавочервените му пламъци отново могат да лумнат.
Понятно е, че враждата, прекратявана само за кратко време, взема най-много жертви точно там, където се срещат териториите на двете племена, които и без това нямат строго очертани граници. Изобщо те никога не са били определяни с голяма точност. Ето защо много често се чуват взаимни обвинения за нарушаване на териториалните граници, след което обикновено — нека си послужим с думите на Бисмарк — пушките започват сами да гърмят.
Уестмъните наричат тази опасна област «The shears» и това название е много сполучливо. Границите са подвижни. Техните очертания се отварят и затварят също като остриетата на ножици и онзи, който попадне между тях, може да се нарече щастливец, ако се измъкне здрав и читав. Белите, които се мяркат там, са или смелчаци, или много непредпазливи хора. И в двата случая лешоядът на смъртта непрекъснато кръжи над главите им…
Северно от мястото, където спускащата се от Апейч Маунтинс река Тойа се влива в Рио Пекос, границата между владенията на команчите и апачите по онова време се очертаваше от самия Пекос. На запад теренът започва да се изкачва към Солт Плейн Маунтинс, към Сиера Гуаделупе и Сиера Бланка, докато на изток е разположена пустинята Стейкт Плейнс, покритата с ужасна слава Ляно Естакадо.
Но Ляно не започва веднага от бреговете на Пекос. Напротив, тя е отделена от реката чрез планинска верига, която се простира покрай Пекос в югоизточна посока или като най-обикновен низ от възвишения, или пък често под формата на няколко успоредни планински вериги. Тези възвишения затварят помежду си надлъжни долини, най-често с твърде безутешен вид, и се пресичат от тесни напречни урви, подобни на клисури, които имат изходи в посока към Ляно.