Там, където почвените условия са благоприятни, близостта на реката понякога предизвиква появата дори на буйна растителност. В този случай, както и когато стане дума за Гоби и Сахара, думата «пустиня» не бива да се разбира в буквалния й смисъл. Там, където западният край на Ляно Естакадо започва да се издига към споменатите планини, се стичат различни малки потоци, повечето от които действително изчезват в пясъците, обаче по пътя си донасят толкова влага и тъй напояват съседните земи, че по бреговете им могат добре да виреят храсти и даже дървета. Тези озеленени местности се врязват в пясъчното море на Ляно като полуострови или тесни носове, образувайки помежду си по-широки или по-тесни, по-дълбоки или по-плитки «заливи», където виреят треви и билки.
Хората разказваха дори легендата, че нейде посред Ляно имало голям извор с великолепна питейна вода, бликаща дълбоко от земните недра, която образувала малко езеро, чиито брегове били заобиколени от сенчести дървета и храсталаци. За него споменавали стари ловци, но самите те не били никога виждали нито извора, нито езерото. Учени, дочули този слух, изказвали мнение, че на наличието на вода насред Ляно в никакъв случай не бива да се гледа като на нещо съвършено невъзможно…
На брега на Тойа Крийк седяха четирима мъже, чийто външен вид не будеше особено голямо доверие. Косите и брадите им бяха чорлави и сплъстени. Дрехите им се намираха в такова състояние, което всеки кърпач би обявил за безнадеждно, а потъмнелите им ръце и загрубелите от дъжд, слънце и вятър лица, изглежда, от месеци не бяха влизали в допир с вода. Но затова пък четиримата бяха толкоз по-добре въоръжени: всеки един от тях имаше до себе си на земята по една магазинна пушка, а освен това в поясите им бяха затъкнати по един нож и два револвера.
Тримата от тях съвсем сигурно бяха янки. За доказателство служеха високите им мършави фигури, леко прегърбени и тесногръди, както и остро изрязаните черти на лицата им. Обаче националността на четвъртия не можеше да се определи тъй лесно.
Този мъж имаше набита широкоплещеста фигура, изключително едри и широки длани и едно също тъй поразтеглено на ширина лице с големи, силно стърчащи уши. Ако човек хвърлеше на лицето му кратък повърхностен поглед, лесно можеше да го вземе за някой негър, понеже то беше черно, или по-скоро бе на синкавочерни точици, но само нейде до очите. Той имаше навик ниско да нахлупва шапката си. Обаче, щом я тикнеше назад, можеше да се види, че кожата на челото му над основата на носа беше светла. Несъмнено някога той е бил пострадал от изгаряне с барут.
Макар и обезобразено по такъв начин, лицето му съвсем не беше отблъскващо. Който го огледаше по-внимателно, сигурно щеше да стигне до убеждението, че пред него се намира някой добряк.
За другите трима можеше да се каже същото. Ако някой ги срещнеше в сегашните им дрехи из някоя цивилизована област, несъмнено щеше да ги заобиколи още отдалеч, обаче при по-близко запознанство опасенията му сигурно щяха да изчезнат.
Четирите коня пасяха тревата, избуяла между зелените храсти. Личеше си, че бяха много западнали и изтощени. Седлата и оглавниците им бяха стари и на много места поправяни криво ляво.
Господарите им току-що се бяха нахранили. По разхвърляните наоколо кости можеше да се разбере, че бяха изпекли ракун (Ракун — миеща мечка. Б. нем. изд.] на малкия огън, чиито останки все още тлееха. Докато разговаряха, те често оглеждаха местността с остри и изпитателни погледи. Сега се намираха тъкмо между остриетата на «ножицата», където бе необходимо най-голямо внимание.
— Е, време е да решим — поде американецът, който изглеждаше най-възрастен измежду тях. — Ако яздим през Ляно, по-скоро ще се доберем до целта си, но ще се изложим на различни опасности и след този стар кун дни наред няма да видим друго месо. А ако се спуснем по брега на Рио Пекос, няма да страдаме нито от глад, нито от жажда, обаче ще изгубим цяла седмица в заобикаляне. Какво е мнението ти, Блънт?
Блънт, който седеше до него, поглади замислено брадата си и отговори:
— Като преценявам всичко най-внимателно, ми се иска да направя предложение да тръгнем през Ляно и ми се струва, Портър, че ти ще ми дадеш право.
— Нека чуем основанията ти!
— Една седмица е много време, което не ми се ще да губим. Покрай Рио Пекос ни застрашават команчите и апачите, а в Стейкт Плейнс — Лешоядите на Ляно. Едните не са по-малко опасни от другите. А и не е необходимо да пресичаме Ляно в цялата й ширина. Ако се придържаме повече на изток, приблизително в посока на Рио Кончос, ще излезем на пътя на керваните, водещ от форт Лийтън за форт Мейсън, и няма защо да се опасяваме нито от неприятни срещи, нито от глад или жажда. Това е моето мнение. А ти какво ще кажеш, Фолсър?