Тя беше дълбоко врязана, но не беше стръмна, поради което водата имаше малък пад. Земята покрай потока бе покрита с трева, а от двете страни край скалите растеше див пелин, което бе сигурен признак, че се приближаваха към местности, лишени от растителност. По-късно стените на пролома отстъпиха назад, дъното му се покри с дребен натрошен камънак и само в непосредствена близост до водата все още се виждаше оскъдна тревица.
— Няма ли да е по-добре да пренощуваме долу, в долината на Пекос? — попита Блънт. — Там ще намерим храна за конете, а също сухи съчки и дърва, за да запалим огън. А изглежда, че колкото повече навлизаме в тази клисура, толкова по-малка става възможността да срещнем и едното, и другото.
— Сеньор, малко търпение! — успокои го Карлос Пелехо. — По-нагоре има едно място, което чудесно подхожда за бивак. След четвърт час ще сме там.
След изтичане на това време клисурата изведнъж се разшири, образувайки котловина почти с формата на окръжност и с диаметър от около триста метра. Тя бе заобиколена от стръмни каменни стени, които, изглежда, бяха непроходими. Скоро обаче янките забелязаха, че точно срещу тях имаше тесен и дълбок процеп, през който навярно можеха да продължат пътя си.
Потокът извираше тук, в тази котловина. Мястото, откъдето изворът бликаше от земята, се намираше малко по-ниско от околния терен, тъй че водата образуваше малко езерце, обградено от гъст жив плет. Отвъд езерото, близо до издигащите се нагоре скали, се виждаше група от чудновати растения. Там се издигаха някакви представители на растителния свят със странна форма, високи между два и пет метра, приличащи на огромни свещници с по няколко свещи. Както личеше, те нямаха нито малки клонки, нито листа, а по издигащите се право нагоре разклонения, подобно на ръце, се виждаха множество плодове с формата на смокиня. Това беше цяла колония от стълбовидни кактуси, чиито плодове, напомнящи смокини, могат да се ядат. Емилио Пелехо посочи към тях и каза:
— Ей там ще наберем десерта за нашата вечеря, а край езерото има достатъчно трева и зелени клонки за конете ни. Елате, сеньори!
Той подкара коня си в тръс, насочвайки го към водата. Другите го последваха. Намираха се вече на около шест конски дължини от храстите, когато пред тях се разнесе едно силно: «Стой!» Те незабавно дръпнаха юздите на конете си.
— Кой е там? — попита Портър, взирайки се напрегнато в онова място в храсталаците, откъдето се беше чул гласът.
— Бели ловци — гласеше отговорът. — А вие кои сте?
— Пътници.
— Откъде идвате?
— От Калифорния.
— Накъде сте тръгнали?
— Към Тексас, за Далас.
— През Ляно ли?
— Да.
— Е, нека видим как ще се погодим, мешърс. Храстите се разтвориха. Показаха се цевите на две карабини, а после излязоха и собствениците на карабините. Единият от тях беше широкоплещест мъж с гъста голяма брада, а другият пък — рус голобрад младеж, който навярно все още не беше навършил двадесет години. Приликата между двамата навеждаше на предположението, че са баща и син. Бяха облечени изцяло в кожени дрехи, а на главите си носеха широкополи шапки от боброва кожа.
— The devil! — зачуди се Портър. — Има ли други хора около езерото?
— Няма, сър.
— Значи сте само двамата?
— Да.
— И се осмелявате да посрещнете с вдигнати пушки шестима добре въоръжени мъже?
— Pshaw! — отвърна по-възрастният. — Имаме двуцевки. С тях щяхме да свалим от седлата четирима от вас, а за останалите двама щяха да свършат работа и револверите ни. И тъй, дръжте се миролюбиво и елате до езерото!
Шестимата ездачи се подчиниха и слязоха на брега на малкия воден басейн. Тук пасяха и двата коня на непознатите. Наоколо имаше свежа зелена трева. На едно място се виждаше пепел, което показваше, че там бе горял огън. Двамата седнаха на земята около огнището.
Те нямаха вид на новаци в Далечния запад. Бащата правеше впечатление на опитен и храбър ловец, а в израза на лицето на неговия син се долавяше такава спокойна и разсъдлива сериозност, която веднага будеше предположението, че въпреки младостта си той вече бе преминал през добра школа. Новодошлите ги заоглеждаха полулюбопитно, полунедоверчиво. Но не след дълго и те се настаниха при тях и извадиха хранителните си припаси, състоящи се от сушено месо.
— Ще ни кажете ли, сър, от колко време сте вече тук? — попита Портър, повеждайки разговор с непознатите.
— От вчера вечерта — отвърна възрастният ловец.