— Значи просто сте подминали нашето имение — обясни Емилио.
— Не ми се вярва, а дори и да беше така, щяхме да чуем нещо за вас и за вашия господар. Приберете си ножовете и седнете спокойно на местата си! Не търпя да ме заплашват. Няма да ви изгоня от моя бивак, понеже сте дошли с тези мъже, които считам за честни хора. Ще се отнесем към вас съобразно с вашето поведение. По границите с Ляно човек трябва да е извънредно предпазлив, а на всеки е известно, че тук белите са по-опасни от червенокожите.
— Да не би да ни причислявате към Лешоядите на Ляно?
— Ще ви отговоря на този въпрос едва когато се разделяме. Тогава вече ще съм ви опознал, докато сегашната ми представа ще се основава само на предположения. Ако сте свестни хора, както би ми се искало да се окаже, то сигурно ще си кажем сбогом като приятели.
Двамата мексиканци се спогледаха въпросително. В интерес на тайните им намерения беше уместно да се помирят с ловеца. Ето защо Карлос се обади:
— Последните ви думи ни карат да забравим предишните. Тъй като сме честни хора, ни успокоява убеждението, че скоро ще разберете колко несправедлива е била преценката ви за нас.
Карлос отново седна и брат му стори същото. Бауман изпрати сина си да отиде до кактусите и да донесе от приличните на смокини плодове, които щяха да послужат за десерт.
Докато се хранеха, нощта настъпи и мъжете запалиха малък огън. Имаше достатъчно за горене. И ето че сега им било писано да преживеят нещичко от чудесата на Пеещата долина.
Както вече споменахме, котловината беше преградена от равнината чрез високи отвесни скали. Ветровете, които духаха отвън на воля, от три страни, не намираха никакъв достъп до нея. Само откъм четвъртата страна, откъдето бяха дошли янките и мексиканците, въздушното течение можеше да навлиза в котловината, но и това ставаше само тогава, когато вятърът духаше точно от тази посока и бе достатъчно силен, за да не се залута и замре още в долната част на теснината.
С настъпването на мрака започна да се чувствува въздушен полъх, идващ от споменатата посока. Той се заиздига нагоре покрай стръмните стени и само някаква съвсем незначителна част от него успя да продължи пътя си през тясната цепнатина, която представляваше изхода на котловината в посока към Ляно. Този вятър не идваше на пристъпи, а духаше равномерно. Усещаше се много добре, но въпреки това не раздвижваше пламъците на огъня. Не причиняваше никакъв доловим шум, нямаше и следа от свирене и вой на буря и все пак ухото го дочуваше. Дишането се промени съвсем. Странното бе, че не можеше да се каже дали беше станало по-леко, или по-трудно.
Плодовете на кактуса бяха вече изядени и синът на Ловеца на мечки отиде да донесе още. Но едва беше оставил Храстите зад гърба си, и другите чуха гласа му:
— Какво е това? Мешърс, я елате! Никога досега не съм виждал подобно нещо.
Те се отзоваха на поканата му. Когато стигнаха между езерото и храсталака, пред тях се разкри изненадваща гледка. Цялата котловина бе обгърната от дълбока тъмнина, защото светлината на малкия огън не проникваше през храстите. Но там, където растяха кактусите, се забелязваха многобройни пламъчета, които горяха със своеобразна, бледа, безцветна светлина. По всеки от тези кактуси канделабри се виждаха няколко такива пламъчета. Изглежда, че всяко разклонение на кактусите имаше на върха си по едно огнено езиче. Това беше поразително, необикновено и почти призрачно явление.
— Какво ли е пък това? — попита Портър.
— И аз никога не съм го виждал! — отвърна Фолсър. — Чак тръпки да те побият.
В този миг зад тях се разнесе дълбок и ясен глас:
— Това е Киснири-бизарце-ко, пламъчетата на Великия дух които той запалва, когато иска да предупреди своите деца.
— Caspita! [169] Кой е там зад нас? — извика Емилио Пелехо изплашено. — Да не сме попаднали на засада?
— Не — успокои го Ловеца на мечки. — Това е моят приятел, когото очаквахме. Приближил се е незабелязано до нас, както обикновено обича да постъпва.
Огледаха се назад. И наистина в кръга между храстите, точно до огъня бе застанал конник. Как ли е успял да мине през храсталака, и то на кон, без да го чуят? Той седеше на великолепен вран жребец, чиито оглавник и седло бяха изработени по индиански маниер. Индианско бе и облеклото на мъжа, индианско беше и лицето му, по което не се забелязваше и следа от брада. Затова пък по гърба му почти до кръста се спускаше гъста дълга и черна коса. В ръката си държеше двуцевна карабина, чийто приклад бе обкован със сребърни гвоздеи.