Вещата ръка на негърката му бе помагала навсякъде. Днес това не й се случваше за пръв път. Сега тя се обади:
— Едва масса Фокс са тук и вече отново в опасност. Какво стане със стара нещастна Сана, ако някой път застрелят масса Фокс и той не върне?
— Ще се върна. Сана — успокои я той. — Животът ми е под закрилата на всевишния. Ако не беше така, отдавна вече да не бях жив — повярвай ми!
— Но Сана все тъй съвсем сама! Съвсем никой тук с кого тя приказва освен кон и папагали, и снимка на малък Боб.
— Е, може би този път, като се завърна, ще ти доведа компания. Ще се срещна с такива мъже, на които с удоволствие ще покажа дома си, въпреки че досега съм го пазил в пълна тайна. Сред тях има и един негър на име Боб, също като твоето darling-boy [180].
— Негър Боб? О, Исусе, Исусе! А дали той имат майка, коя се казва Сузана, но й викат Сана?
— Не знам.
— Не продаден ли той от Тенеси за Кентъки?
— Не съм го питал.
— А може в края на краища той мой малко момче?
— Защо пък си мислиш, че тъкмо този Боб е твоят! Хич не си въобразявай подобни неща! Но както вече казах, може би ще ти го доведа и тогава ще можеш сама да говориш с него. Довиждане, Сана. Грижи се добре за врания жребец!
— Довиждане, масса! О, Исусе, Исусе, ето Сана пак сама! Доведе негър Боб, доведе!
Той й кимна дружелюбно и после поведе конския керван, с който бързо изчезна между дърветата.
Блатните кипариси, боровете и тополите край езерцето бяха стари дървета. Обаче бадемите и лавровите дръвчета бяха садени от Блъди Фокс, също както и горичката от кестени и портокалови дървета, през която сега яздеше. След нея последва пояс от гъсти бързорастящи храсталаци, който имаше задачата да препречва пътя на пясъците и вятъра към малкия оазис. Младият човек бе прокарал тесни канали от езерото до пояса от храсти, за да ги напоява, а там, където вече влагата не достигаше, почти изведнъж започваха да растат пълзящи кактуси и най-сетне следваха голите пясъци на Ляно.
Тук, където вече можеше да се язди с необходимата бързина, Фокс подкара «тропата» в галоп и скоро конете изчезнаха в далечината…
По обед на същия ден на около половин ден път на северозапад от обвитата в пасифлора къщичка една доста голяма група конници се движеше през Ляно Естакадо в североизточна посока. Начело яздеше Винету с вожда на команчите, а след тях беше Ловеца на мечки със сина си Мартин. После един до друг следваха Новолунието, Портър, Блънт и Фолсър, а накрая шествието се завършваше от воините на команчите.
Яздеха мълчаливо. Белите ловци и воините на команчите се оглеждаха търсещо наляво и надясно или пък погледите им изпитателно се плъзгаха по ширналите се пред тях пясъци. Но най-често очите им бяха отправени към двамата предводители и особено към Винету, който бе възседнал коня си така, че беше увиснал от едната му страна ниско над земята и можеше подробно да оглежда дирята, която следваха. А това бе следата на двамата братя Пелехо, с чиято помощ се надяваха да се доберат до Убиващата вода.
Ето че Винету внезапно спря своя Илчи и скочи от седлото.
По земята, покрита със ситен пясък, се виждаха сега много повече отпечатъци, отколкото допреди малко. Изглеждаше, сякаш неколцина ездачи се бяха надбягвали в кръг. Различаваха се и следи от човешки стъпки. Конниците, минали оттук, бяха слизали от седлата, за да огледат внимателно някаква нова диря.
Докато другите останаха по местата си, Винету внимателно огледа всяка педя от разровения участък. След това бавно и приведен напред, той измина известно разстояние надясно. Щом се върна, апачът каза на вожда на команчите достатъчно високо, за да го чуят всички:
— Двамата бледолики са се натъкнали тук на някаква диря и са слезли от седлата, за да я разчетат. Следата е оставена от пет коня, които са били навързани един подир друг. Ако на всеки от конете е имало ездач, то животните едва ли щяха да бъдат вързани едно за друго по този начин. Следователно оттук е минала «тропа» от пет коня и само един ездач, яхнал първото животно. Той е бил тук с малкия си керван преди три часа. Двамата мексиканци са се натъкнали на следите му преди два часа и са тръгнали по тях. Моите братя сигурно ясно виждат, че някои от ръбчетата на отпечатъците са все още ясно и рязко очертани, а други пък са започнали вече да се рушат и заличават.
Вождът на команчите, който също бе слязъл от коня си, за да огледа следата, се съгласи с Винету.
Ето че сега скочи от седлото и Бауман, Ловеца на мечки.