При срещата с новопристигналите имаше и някои други неочаквани сцени като например онзи миг, когато Новолунието разпозна Джъгъл Фред, който го бе спасил на времето от ръката на убиеца Стилинг Фокс. Въпреки всичко скоро наоколо се възцари дълбока тишина. Наистина никой не спеше, но мъжете, които имаха да си разказват един на друг толкова много неща, разговаряха само шепнешком, тъй че извън укреплението от коли не се чуваше никакъв звук.
Олд Шетърхенд беше поел общото командване. Той седеше до Блъди Фокс. Беше го накарал съвсем точно да му опише местността, където се намираха в момента. По възможност никой от Лешоядите не биваше да се изплъзне, за да се сложи веднъж завинаги край на техните безчинства.
Вниманието на Олд Шетърхенд бе привлечено най-силно от съобщението на Фокс, че на изток от голямото южно кактусово поле имало още едно, което наистина било много по-тясно, но затова пък значително по-дълго от първото. Фокс каза, че между двете полета в посока на юг се простирала доста тясна пясъчна ивица, по която човек можел да се добере до неговото убежище. Обаче входът към пясъчната ивица била някаква зигзаговидна пътека, тъй че всеки незапознат с околността човек неизбежно си съставял мнение, че кактусите са непроходими. Ето защо досега все още никой не бил предприемал рискования опит да проникне по-навътре.
— Добре! — заяви Олд Шетърхенд. — Тогава нито един от тези мерзавци няма да ни се изплъзне. Ако все пак забележат твърде рано численото ни превъзходство или ако се разбягат още след първото нападение, ще ги подгоним, ще ги накараме да влязат между двете кактусови полета и предварително ще подпалим кактусите. По този начин и впрегатните животни ще получат вода.
— Но в такъв случай Лешоядите ще стигнат до моето езеро и оттам ще ни се изплъзнат!
— Няма, Фокс, защото веднага ще тръгнеш натам с десет команчи, за да посрещнеш подгонените от нас негодници. Съвсем спокойно ще стигнете навреме, понеже се обзалагам, че нападението ще последва едва призори.
Незабавно се заеха с изпълнението на този план. Още веднъж отвориха укреплението от коли, за да излезе Фокс с десетте команчи. После наоколо се възцари дълбока тишина.
Постовете стояха доста далеч извън четириъгълника от коли и имаха нареждане при наближаването на врага бързо и безшумно да пропълзят между колелата на колите и да се оттеглят във вътрешността на укреплението. А там се намираха оседланите коне, готови за незабавното преследване на бягащия неприятел. Всеки ездач бе получил точно определени указания.
Така измина нощта. На изток небето започна леко да светлее и очертанията на колите и другите предмети станаха поясни. Нямаше и следа от утринна мъгла. Лека-полека се развидели и ето че на юг забелязаха стейкмъните на неподвижно застаналите коне, отдалечени на малко повече от хиляда крачки.
Разбойниците счетоха, че времето им е дошло, и подкараха конете си. Приближаваха се в галоп, за да превземат укреплението с атака.
Постовете се оттеглиха и всички мъже се събраха откъм онази страна на четириъгълника, към която бе насочено нападението. Лешоядите се приближиха на стотина метра, а после на осемдесет, на петдесет.
— Огън! — извика Олд Шетърхенд.
Изтрещяха над тридесет изстрела. Незабавно отрядът на нападателите се превърна в хаотична маса от хора и животни. Мъртвите и ранените рухнаха от конете на земята. Животните, останали без господари, продължиха да препускат. Другите, чиито ездачи се бяха отървали невредими или пък бяха само леко ранени, рязко спряха. Но те не бяха повече от десетина.
— Ура, ура за Олд Шетърхенд и Винету! — закрещя Хобъл Франк.
Щом Лешоядите чуха името на апача и видяха колко големи са загубите им, те бързо обърнаха конете си и препуснаха, бягайки на юг.
— Навън и всеки на мястото си! — нареди Олд Шетърхенд. Незабавно отдръпнаха две от колите, за да могат всички да излязат. Според предварителните указания преселниците се затичаха към мъртвите и ранените. Всички останали започнаха преследването на бегълците, обаче без да бързат кой знае колко много. Само Дейви и Джими накараха конете си да препускат в пълен галоп, насочвайки ги на югозапад, където щяха да подпалят кактусите.
Една част от преследвачите начело с Винету се отправи на изток, за да завие после на юг, да пресече пътя на бегълците в тази посока и да ги принуди да навлязат между двете кактусови полета. Олд Шетърхенд и останалите се насочиха в бърз тръс на юг по следите на разбойниците.
Престъпниците бяха побеснели от гняв поради неуспеха на своя коварен план. Препускаха, без да разговарят помежду си. От устата им изригваха само проклятия. Спряха едва когато се добраха до Убиващата падина.