Франк сам се прекъсна с този въпрос, понеже Дебелия Джими беше спрял коня си и беше надал вик на изненада. Най-широката част от пясъчната низина бе останала вече зад тях. Тук имаше едно място, където земята бе камениста, и Джими се беше спрял точно там, където скалата отново се губеше в пясъка.
— Какво ми стана ли? — отвърна той. — Та и аз самият бих искал да си задам същия въпрос. Всъщност имам ли все още очи?
От коня си той гледаше смаяно надолу към пясъка. Сега и Франк забеляза какво имаше предвид спътникът му.
— Нима е възможно? — възкликна той. — Изведнъж дирята стана съвършено друга!
— Действително! Първо съвсем приличаше на следа, оставена от слон, а сега пък това са от ясни по-ясни отпечатъци от конски копита. Животното е индиански кон — няма подкови.
— Ами дали наистина е същата диря?
— Разбира се! Ей там зад нас се появява скалата, но не е по-широка от двадесетина стъпки (Стъпка — тук мярка за дължина, равна на около 30 см. Б. пр.]. Отсреща еленската диря стига до нея, но оттук тя излиза като конска следа. Нечувана история!
— Сега много ми се ще да знам какво ли би казал морицбургският учител, ако беше тук!
— Едва ли физиономията му щеше да има по-мъдър израз от нашите!
— Хмм! С твое разрешение физиономията ти не изглежда особено умна, господин Пфеферкорн. Но тази загадка трябва да има някакво разрешение, защото прочутият Архидякон е казал:
«Дайте ми здрава опорна точка във въздуха и ще ви извадя от пантите всяка врата!»
— Искаш да кажеш Архимед!
— Да, но между другото е бил и дякон, защото, когато в събота следобед вражите войници дошли при него, той тъкмо си учел наизуст проповедта за следващия ден и им извикал насреща: «Не ме смущавайте и не вдигайте шум!» Тогава те го убили. Затова онази точка във въздуха се изгубила.
— Може би ти пак ще я намериш. Но нека преди това да продължим по странната следа!
Конската диря се виждаше все така ясно и след около половин час ги изведе от пясъците на по-твърда земя. Тук растеше трева, тук-таме имаше храсти. Веригата от хълмове се простираше наблизо. По нея се изкачваше гъста гора, която започваше долу с отделни дървета, а след това нагоре ставаше все по-гъста и по-гъста. И тук следата се виждаше ясно. Но след известно време почвата отново стана камениста и дирята пак изчезна. Този път и двамата не успяха да открият продължението й.
— Непонятно! — заяви Джими. — В крайна сметка, изглежда, наистина е бил Духът на саваната! А на мен страшно ми се иска да знам как ли изглежда един такъв дух.
— Желанието ви може да бъде изпълнено. Господа, ако обичате, огледайте духа!
Тези думи се разнесоха на немски иззад близкия храсталак, край който се бяха спрели. Надавайки възклицания на уплаха, двамата светкавично се обърнаха. Човекът, който ги беше заговорил, излезе иззад гъсталака, служил му за прикритие.
Той не беше нито много висок, нито много широкоплещест. Загорялото му от слънцето лице бе обрасло с тъмноруса брада. Носеше легинси и ловна риза, чиито шевове бяха украсени с ресни, високи ботуши, кончовите на които бяха изтеглени чак до над коленете, и филцова шапка с широка периферия, под чийто шнур бяха затъкнати връхчета от уши на сива мечка. От широкия колан, изплетен от няколко ремъка, висяха кобурите на два револвера, ловджийски нож и няколко кожени торбички. Изглежда, че целият му колан беше пълен с патрони. От лявото рамо до десния хълбок на този човек бе преметнато ласо, изплетено от няколко ремъка, а на дебела копринена връв около врата му висеше лулата на мира, украсена с кожички от колибри. Главата на лулата беше гравирана с различни индиански символи. В дясната си ръка държеше пушка с къса цев, чийто затвор имаше странна конструкция.
Истинският прериен ловец не дава пет пари за чистота и блясък. Колкото по-одърпан и смачкан вид има, толкова повече приключения е преживял. Той гледа с пренебрежение на всеки, който обръща внимание на външността си. Чисто излъсканата пушка е най-големият ужас за него. Според убежденията му никой уестмън няма време да се занимава с подобни щуротии.
А по този човек всичко изглеждаше тъй чисто, сякаш едва вчера бе напуснал Сент Луис, за да се отправи към Запада. Като че ли пушката му бе излязла от ръцете на оръжейния майстор само преди час. Ботушите му имаха безупречен вид, бяха намазани с мас, а по шпорите му нямаше и следа от ръжда. По дрехите му едва ли можеше да се установи преживяването на някакво премеждие и… ама действително, той дори си беше измил и ръцете! Двамата ловци втренчено го зяпаха и от смайване забравиха да му отговорят.