— Нека моят червенокож брат седне до пленниците с ножа в ръка — посъветва го той — и ако някой от шошоните се осмели да направи опит за бягство или пък се опита да вдигне шум, моят брат да го обезвреди.
— Така ще постъпи Вокаде! — Това уверение бе произнесено с такъв тон, от който пролича сериозността на даденото обещание. Той извади ловжийския си нож и седна между двамата пленници, които бяха предупредени още веднъж. След това петимата започнаха трудното спускане.
Както вече споменахме, наклонът беше доста голям. Дърветата растяха нагъсто и между тях имаше толкова много храсталаци, че при налагащата се предпазливост храбрите мъже напредваха много бавно. Не биваше да вдигат никакъв шум. Пропукването на някое клонче можеше да издаде приближаването им.
Винету слизаше пръв. Неговите очи виждаха най-добре в нощта. Зад него се движеше Мартин Бауман. После идваше Дългия Дейви, следван от негъра Боб. Олд Шетърхенд вървеше последен.
Изтече почти цял час, докато изминат разстояние, за което през деня щяха да им бъдат необходими само десетина минути. Най-сетне мъжете се озоваха долу в котловината в края на гората. Дъното на котловината бе покрито с трева, но нямаше дървета. Само тук-там растяха отделни храсти.
Огънят гореше доста силно, съвсем не го поддържаха по индиански маниер. Това беше признак, че шошоните се чувстваха в безопасност.
Докато белите слагат дървата едно върху друго, така че огънят ги обхваща целите и се издигат високи и буйни пламъци, които се виждат отдалеч и образуват силен пушек, то индианците подреждат цепениците по такъв начин, че с единия си край те се събират в центъра също като радиусите на окръжност. Там, в средата, горят ниските пламъци, подхранвани чрез побутване на клоните или цепениците след като изгори вътрешният им край. Подобен огън задоволява всички нужди на червенокожите, образува ниски, трудно забележими пламъци и прави толкова малко дим, че той може да бъде усетен само от по-близко разстояние. Освен това индианците умеят така да подбират вида на горивния материал, че при изгарянето му да се разпространява колкото е възможно по-малко миризма. В Дивия запад миризмата на пушека е извънредно опасна. Острото обоняние на индианците я долавя още от доста голямо разстояние.
Но както споменахме вече, в случая огънят се поддържаше по обичая на белите и миризмата на печено месо се беше разпростряла над цялата котловина.
Виждаха се три големи шатри. Те образуваха ъглите на островърх триъгълник, чиято височина сочеше право към петимата дебнещи в храстите мъже. Най-близо разположената до тях палатка беше украсена с орлови пера, следователно бе на вожда. Огънят гореше в центъра на триъгълника.
Конете на червенокожите не бяха вързани и пасяха на свобода. Воините седяха край огъня и си режеха парчета месо от печеното, което висеше над пламъците, набучено на един клон. Въпреки безопасността, в която смятаха, че се намират, индианците бяха поставили няколко стражи. Те крачеха бавно нагоре-надолу.
— Дяволска история! — промърмори Дейви. — Как да измъкнем нашите другари? Какво ще кажете, мешърс?
— Най-напред ни се иска да чуем вашето лично мнение, мистър Дейви — отвърна Олд Шетърхенд.
— Моето ли? Zounds! Нямам такова.
— Имайте тогава добрината малко да поразмислите!
— И това няма да помогне. Доста по-иначе си я представях тази работа. Червенокожите мошеници нямат никакво разбиране. Всички са се настанили около огъня в средата на палатките, тъй че изобщо не е възможно човек да се промъкне до някоя от тях! Можеха и да не постъпват така!
— Изглежда, че обичате удобствата, сър. А да не би да искате от индианците да ви построят конски трамвай от вигвамите до тук, за да ви докарат вашия дебел Джими? Е, ами тогава не е трябвало да идвате в Запада!
— Добре, добре. Да знаехме поне в коя шатра се намират двамата!
— Вероятно в палатката на вожда.
— Тогава ще направя едно предложение. Ще се промъкнем колкото е възможно по-близо до индианците и щом ни забележат, ще се нахвърлим върху тях. Същевременно така ще крещим и ще вдигаме такъв страхотен шум, та да си помислят, че сме стотина души. От уплаха ще се разбягат. Ще измъкнем пленниците от палатката и също ще побегнем, и то колкото може по-бързо. Харесва ли ви този план?
— Съвсем не.
— Охо! Да не си въобразявате, че ще измислите нещо по-добро?
— Няма да твърдя, че ще е по-добро, но несъмнено няма да бъде нещо по-неразумно.
— Сър! Трябва ли да го считам за обида? Аз съм Дългия Дейви!