Ловецът знаеше много добре какво е необходимо да се направи, но не искаше да действа, без да се споразумее с апача. Затова отпусна платнището, обърна се в посоката, откъдето бе дошъл, откъсна стръкче трева и го постави по вече описания начин между двата си палеца. Разнесе се еднократно тихо изсвирване.
— Махакот-о-хобит-то — щурецът пее! — дочу се гласът на един от шошоните, седнали край огъня.
Да знаеше само какъв беше този щурец! Това беше сигнал за Винету да се приближи. Апачът продължи да крачи все така бавно и със същото достойнство, докато навлезе в сянката на палатката и вече не можеше да бъде забелязан от шошоните. Там остави пушката в тревата, легна на земята и запълзя към палатката колкото можеше по-бързо. Щом я достигна, попита шепнешком:
— Защо ме вика моят брат?
— Защото се налага да променим нашия план — отвърна Олд Шетърхенд също тъй тихо. — Пленниците не са в тази палатка.
— Лошо, защото ще трябва да се върнем обратно и да се промъкнем до останалите палатки откъм другата страна. Но всичко това може да продължи толкова дълго, че междувременно да се зазори.
— А може би изобщо няма да е необходимо да се връщаме, защото вътре седи Ойтка-петай, Смелия бик.
— Уф! Самият вожд! Има ли някой при него?
— Не.
— Тогава няма защо да търсим пленниците.
— И аз си помислих така. Пленим ли вожда, ще можем да принудим шошоните да освободят Дебелия Джими и Хобъл Франк.
— Моят брат има право. Но дали шошоните около огъня могат да виждат какво става в палатката?
— Да. Светлината от огъня не достига само задната й стена.
— Но те все пак веднага ще забележат, че вождът не седи на мястото си.
— Ще си помислят, че се е оттеглил в сянката. Нека моят брат Винету бъде готов да ми помогне, ако не успея веднага да го обезвредя.
Целият разговор премина в такъв тих шепот, че вътре в палатката не бе възможно да се долови абсолютно нищо.
Ето че сега Винету бавно и безшумно повдигна платнището дотолкова, че Олд Шетърхенд, прилепил се плътно към земята, да може да се промъкне отдолу. Храбрият ловец се справи със задачата си толкова тихо, че Смелия бик бе лишен от всякаква възможност да забележи надвисналата опасност.
Олд Шетърхенд се озова в палатката. Апачът промъкна тялото си наполовина, за да може в случай на нужда светкавично да помогне на приятеля си. Олд Шетърхенд протегна десницата си. Тъкмо можеше да достигне шошона. С бърза мощна хватка го сграбчи за гърлото. Смелия бик изпусна лулата на земята и нанесе един-два удара с ръцете си из въздуха. После ги отпусна. Дишането му беше спряло.
Олд Шетърхенд го издърпа от осветеното място в сянката а после, теглейки го след себе си, пропълзя отново навън.
— Успяхме! — прошепна Винету. — Но как ще го пренесем?
Ще трябва да го носим и същевременно да заличаваме нашите следи.
— Действително ще бъде трудно.
— А какво ще правим с поста, когото вързахме?
— И него ще вземем с нас. Колкото повече шошони се намират в ръцете ни, толкова по-скоро червенокожите ще освободят двамата си пленници.
— Тогава нека моят брат носи вожда, а Винету — другия индианец. Само че няма да можем едновременно да заличаваме и следите си, затова ще се наложи да се върнем пак.
— За съжаление! Ще изгубим скъпоценно време и… Той замлъкна. Стана нещо, което бързо сложи край на всички техни колебания. Разнесе се силен остър вик:
— Тукуават, тукуават! — извика някакъв глас. — Неприятели, неприятели!
— Постът е дошъл на себе си. Бързо да се махаме! — прошепна Олд Шетърхенд. — Ще го вземем с нас!
С огромни скокове Винету вече летеше към мястото, където лежеше вързаният шошон, грабна го на ръце и се затича заедно с него.
Въпреки голямата опасност Олд Шетърхенд остана още няколко мига зад палатката. Измъкна малките клончета, които беше отрязал, повдигна отново платнището и ги заби в земята така, че се кръстосваха като рогатка. Едва тогава вдигна вожда и побърза да се отдалечи.
Шошоните бяха седели близо до огъня. Олд Шетърхенд не се бе излъгал в предположението си, че очите им няма веднага да привикнат на нощната тъмнина. Те бяха наскачали и сега се взираха в нощта, но не можеха да забележат нищо. Още повече че не бяха могли да различат от коя страна се беше разнесъл викът за помощ. Благодарение на това опасното оттегляне на Винету и Олд Шетърхенд завърши благополучно.
На апача му се наложи веднъж даже да спира. Не му беше възможно с дланта си напълно да запуши устата на шошона. Вярно, че пленникът не бе успял да нададе нов вик за помощ, но все пак можа силно да изстене, тъй че Винету се видя принуден за миг да спре, за да го стисне с ръка за гърлото.