Докато седеше до баща си в предния двор под асмата на старата семейна къща, Анна се изпълни със спокойствието и умиротворението, които ѝ бяха липсвали месеци наред. Шарената сянка, образуваща се от листата на лозите, рисуваше по масата чудати форми, щурците се надпяваха неуморно, а не след дълго над покривите на къщите се чу женски глас, който викаше детето си за обяд. Колко ли пъти майка ѝ беше викала нея и братята ѝ по същия начин… За части от секундата Анна реши да си представи, че това е нейната майка, която ги вика, и прошепна:
— Все едно и тя е с нас, нали, татко?
Споменът я удари сякаш с юмрук в стомаха. В гърлото ѝ заседна буца, очите ѝ се изпълниха със сълзи… Една по една те закапаха върху чисто новата мушама, с която леля Урания беше застлала масата под асмата.
Само след няколко дни, прекарани в тази къща, в градината, с баща ѝ и с ежедневните гостувания на леля ѝ, Анна усети, че започна да идва на себе си и да се връща към старото си аз. Реши, че е крайно време да навести бойните полета на младостта си. Докато се спускаше по стръмната пътека към площада, срещна стария Костис, който се опитваше да изгони една коза от нечия градина. В мига, в който я видя, той размаха ръце и развълнувано извика:
— Кога пристигна, госпожице Анна? — Закуцука към нея и добави, без да чака отговор на първия си въпрос: — Баща ти с теб ли е? Колко време ще останете?
Анна познаваше този човек от детството си. Беше приблизително на същата възраст като баща ѝ, но точно като Алексис и той изглеждаше все още силен и здрав, въпреки беззъбата си усмивка. Някога Костис пасеше стадо кози, които водеше на паша в полята около тяхната къща. Днес очевидно продължаваше да прави същото.
— Радвам се да те видя, Костис! — поздрави го с усмивка тя. — Къде водиш на паша сега козите, като толкова много къщи са построени наоколо?
— О, няма проблем, госпожице Анна! — усмихна се старецът. — Винаги им намирам местенце, пък и нали ги знаеш козите — всичко ядат!
Някога Костис носеше на майка ѝ ведра с козе мляко — за „бебетата“, както наричаше децата, когато бяха малки. „Козето мляко е като майчиното — обичаше да повтаря. — Прави децата здрави и силни.“
— Да ти донеса ли малко мляко? — обади се Костис, сякаш разчел мислите ѝ. — Помниш ли колко го обичаше, когато беше малка?
— Не знам как да го приготвя и на какво, Костис — засмя се Анна.
— Питай леля си Урания! Тя знае! — отсече козарят и ѝ помаха за довиждане.
Анна беше забравила още нещо важно за острова — тук всеки познаваше всекиго. От една страна, каза си тя, докато слизаше по пътеката към площада, си мислеше, че сигурно е успокояващо да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на помощта и подкрепата на общността. Но от друга страна, да не можеш да направиш почти нищо, без цялото село да разбере за това, си е задушаващо. Спомни си колко потискащо беше за нея това, когато беше тийнейджър. Алексис не спираше да се тревожи и притеснява какво ще си помислят хората, ако някое от децата му стори нещо, което тук не се одобрява.
Селският площад също се оказа непроменен. В изолираната само за пешеходци централна зона бяха разположени масичките, столовете и чадърите на трите местни кафенета. Въпреки горещината наоколо на това място винаги беше прохладно благодарение на морския бриз. В мига, в който Анна се отпусна на една масичка, около нея се събра групичка — жената от павилиона, от който тя винаги си купуваше вестника, тримата сервитьори от трите кафенета и жената на пекаря. Наобиколиха я и започнаха да я засипват с въпроси:
— Колко време ще останеш тук?
— Къде са мъжът и децата ти?
— Как се справяте без скъпата ти майка?
— Как са братята ти?
— Как е баща ти? Добре ли е?