— Аз пък отлично си спомням как се качвах на стол, за да целуна теб, бапу! — отвърна Алекс, разцелува сърдечно дядо си и по двете бузи, а после се обърна към пралеля си.
Няколко секунди тя просто стоеше и го гледаше като онемяла. Накрая се овладя, тръгна към него, хвана лицето му с две ръце и го целуна по челото.
— Най-сетне пак да те видя, малкия ми! — рече. — Станал си красив млад мъж, Алекс му, и приличаш толкова много на твоя бапу, когато беше на твоята възраст! А ти, красавице моя — добави, като се обърна към Клоуи, — ти си превъплъщение на твоята нона!
И както винаги голямата маса под асмата беше натежала от плата с разядки, чинийки с мезета, гарафа от собствената леденостудена лимонада на Урания и бутилка вино като традиционно питие за добре дошли. Анна беше помолила изрично баща си и леля си голямото пиршество с останалата част от семейството да бъде по-късно, вечерта, за да може да навакса с новините от семейството си. Вечерните празненства щяха да продължат цяла нощ, разбира се. Така се полагаше.
Докато Алексис и Урания развеждаха внуците из къщата, за да им я покажат, Макс плъзна ръка през кръста на Анна и я поведе към най-отдалечената част на градината. Старата дървена пейка под смокинята си стоеше тук, откакто Анна се помнеше. Помнеше, че за двамата с Макс тя беше убежище — тук се спасяваха с вестниците и кафетата си, когато детският глъч из къщата ставаше прекалено силен за техните нерви. Някои от дъските на пейката вече липсваха, но останалото все още държеше добре. Седнаха така, както бяха правили десетки пъти, и Макс хвана ръцете на Анна. Погледна я и заговори. В началото гласът му беше неуверен, но постепенно придоби все повече смелост и мощ.
— Мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш, Анна? — Преди тя да успее да отговори, той продължи: — Държах се като глупак, като идиот, като пълен кретен! Беше момент на лудост!
— Е, едва ли може да се нарече точно момент, Макс — чу се да възразява тя.
— Да, знам, разбира се. Но се усещаше като момент. Не означаваше нищо.
Анна установи, че ѝ доставя удоволствие да слуша как Макс моли за прошка, и затова реши да го остави да продължи, докато не прецени, че ѝ е достатъчно. Той говореше за това как му се била отразила болестта, за загубата на енергия и младост, за това как си мислел, че ще умре, и как като пълен глупак си бил позволил да бъде съблазнен чрез ласкателства и страх. Накрая се закле да цени и уважава Анна и всичко, което едва не бил загубил.
— Ти и децата сте най-важното нещо за мен, Анна! Вече съм сигурен в това! Всъщност винаги съм го знаел. Но за момент сякаш някой ме беше лишил от здрав разум — продължаваше той, целувайки двете ѝ ръце. — Моля те, Анна, опитай се да ми простиш, това е единственото, за което те моля! Вече предупредих в университета, че не желая да ме пращат в дълги командировки. — Плъзна поглед по лицето на съпругата си в търсене на някаква реакция. — Мисля, че двамата бяхме разделени твърде дълго, и то само по моя вина! Позволих си да поставя работата си над нас! Анна, оттук нататък трябва да говорим по-често! Всъщност никога не трябва да спираме да говорим!
„Да, Макс, трябва да говорим — каза си тя и се замисли за нещата, които ѝ се искаше да му каже. Искаше да му каже за желанието си за промяна, да му разкаже всичко, което беше преживяла и научила през това лято, и как всичко това я беше променило. — Да, Макс — повтори си пак наум, — просто нямаш представа за колко много неща трябва да поговорим!“
— Чака ни дълъг и неравен път напред, Макс — отговори накрая на глас, чувствайки се напълно изтощена. После двамата се изправиха едновременно, за да отидат при другите. Знаеше, че сега беше неин ред да каже нещо, защото той беше казал каквото си беше наумил, но за момента като че ли беше приключила с говоренето и слушането. Нейният ред щеше да почака.
Не след дълго един по един всички се събраха на масата под старата асма. Алексис наля по питие.
— Добре дошли на всички! — рече, изправи се и протегна ръка, за да се чукне с всеки поотделно. — Беше крайно време да се върнем на острова, в старата къща! Истината е, че тук сме липсвали много на всички, но ви уверявам, скъпо мое семейство, че това събиране е първото от много такива в бъдеще!
— За наше здраве! — добави Урания и вдигна чаша с лице, светнало от неземна радост.
Последния път, когато бяха насядали около тази маса, с тях беше и Розария, и както винаги оттогава Анна усети, че я обзема тъга. Как беше възможно майка ѝ да я няма вече на тази земя? Как беше възможно да е умряла, да си е отишла, а те да продължават да си седят тук без нея? Всъщност не, половината от хората тук бяха най-яркото доказателство, че Розария някога е съществувала! Алекс, Клоуи и Анна продължаваха да носят нейните гени. Те бяха част от нея и я обичаха.