Анна беше благодарна и за двете си деца. Семейството ѝ беше всичко за нея на този свят, най-голямото ѝ богатство.
Тя плъзна поглед първо към дъщеря си и сина си, след това към баща си и леля си и сърцето ѝ се изпълни с умиление. Накрая погледна и към Макс и по очите му разбра, че в момента той се опитва да отгатне какво се върти в главата ѝ. Очите на Макс открай време го бяха издавали. Беше живяла прекалено дълго с него, за да не е наясно с тази негова черта. Дори и да искаше, той не можеше да скрие чувствата си. Сега очите му ѝ подсказваха, че той също бе нейното семейство; че тя може и да е останала без скъпата си майчица, но има тях, има него, стига все още да го иска. Очите му казваха, че действително е избрал да бъде с нея и че съжалява.
Докато оглеждаше масата и хората, насядали около нея — най-важните хора в нейния живот, Анна се изпълни с усещане за история, усещане за принадлежност. И в съзнанието ѝ зазвуча една дума — дом. Не точно като дума — по-скоро като чувство.
Когато преди известно време леля ѝ Урания я беше попитала къде според нея е домът ѝ, Анна нямаше отговор. Днес обаче всичко беше кристално ясно. Анна осъзна, че е напълно възможно да се чувстваш у дома си на много места, да населяваш много светове — чрез главата, сърцето и тялото си. Да принадлежиш на всеки от тях едновременно и да бъдеш щастлив. Но може би онова, което хората наричаха дом, не беше място, а чувство.
Тя пак погледна към Макс. Той беше неин съпруг, баща на децата ѝ, мъжът, с когото беше прекарала по-голямата част от живота си досега, и мъжът, който най-неочаквано ѝ беше заявил, че иска да живее с друга жена. За нейна изненада днес за първи път след изневярата му тя не изпитваше горчивина към него — защото си даваше сметка, че чрез нея Макс всъщност ѝ беше дал крила, беше я освободил. Тя беше свободна да обича и друг, свободна да бъде себе си — при това такава, каквато никога до този момент не си беше представяла, че може да бъде. И сега седеше пред него цялостна, с всичките си същности, уж еднакви, но и напълно различни.
Замисли се за пътешествието, на което беше тръгнала, за четирите вида любов, които беше благословена да изпита. Никога досега не ѝ се беше случвало за толкова кратък период от време да изпита силата на любовта във всичките ѝ аспекти. Чувстваше силата на Ерос към Никос, разкоша на филия към новите си приятели, дълбочината на сторге към леля си и баща си. И сърцето ѝ беше препълнено с агапе в цялото ѝ величие към цялото ѝ семейство и всички онези, които бяха дошли преди нея и бяха преживели такива лишения и страдания.
Защо пък да няма и пети вид любов — любовта към свободата. Анна вече не беше младото момиче, на което Макс беше завъртял толкова лесно главата преди много години.
Това лято тя беше открила нов вид свобода, нов вид почтеност. Тя вече беше жена, която държеше на себе си и уважаваше и собствените си чувства. Дали Макс беше готов да я приеме такава?
Лондон, Гърция, цялата земя… Анна гледаше сина си и дъщеря си и сърцето ѝ преливаше от гордост. Където и да се намираше на този свят, устремен към новото хилядолетие, тя щеше да продължи да бъде добра майка на децата си и щеше да продължи да обича, но този път по нейните правила.
Благодарности
Най-сърдечните ми благодарности са за онези, които ми помагаха, поощряваха ме и ми вярваха, че не само мога да напиша този роман, но и когато го напиша, той ще бъде достоен за публикуване.
Благодаря на агентката ми и вече скъпа приятелка Дори Симънд, която не спираше да вярва и в мен, и в книгата, и която бе постоянен извор на вдъхновение и мотивация за мен. Бих искала да благодаря също така на Керълайн Хог и Луиз Бъкли от издателство „Пан Макмилан“, които харесаха историята ми достатъчно, за да я публикуват. Благодарности и на скъпите ми приятелки Алисън Шерифс Браун и Джил Бракенбъри, които четяха отделни главни, докато пишех, и не се страхуваха да споделят с мен мнението си. Благодаря и на Линда Келси, която всъщност първа ме окуражи да се хвана да напиша роман; на Труди Уайл, която първа прочете резюмето ми и ми даде ценни съвети, още преди да започна да пиша; на братовчедка ми Кристина Зира и на приятелките ми Сали Фокнър и Джил Макдоналд, които прочетоха романа ми, харесаха го и ми вдъхнаха надежда, че може и да бъде публикуван; на Ан Бостън, която четеше и редактираше изцяло на приятелски начала и ми даде най-ценния съвет; и на Джъстин Сомпър и П. Дж. Норман, които одобриха всичко.