— Благодаря! Обещавам, че ще дойда, но няма да е тази вечер — отговори тя напълно сериозно. — Тази вечер съм с баща ми.
А после, за свое огромно изумление, Анна установи, че разкрива пред този прекалено фамилиарен мъж, с когото едва се беше запознала, чувства, каквито обикновено споделяше само с най-близките си приятели. Разказа му за смъртта на майка си, за това как е нямала сили да се върне на острова и как баща ѝ държал именно това лято да дойдат тук, защото смятал, че това може да се окаже последното му завръщане у дома.
И все пак не му каза всичко. Успя да се въздържи и да не признае, че и тя е дошла на острова, за да избяга от меланхолията и объркването, в които я беше потопил собственият ѝ съпруг, и да постави дистанция между тях, за да си изяснят какво искат един от друг за в бъдеще.
Но не му спомена за всичко това, защото за първи път от месеци насам за времето, което Анна прекара в кафенето с Антонис Зеврос, тези неща действително бяха изхвърчали от ума ѝ.
Четвърта глава
— Трябва да ви кажа, че днес се запознах с един човек — изрече Анна с пълна със салата уста няколко часа по-късно, докато обядваше заедно с баща си и леля си. Тримата седяха на масата под асмата и се угощаваха с приготвената от Урания спанакопита, която тя беше донесла заедно с хрупкав самун хляб, бутилка червено вино и салата от зрели домати и сирене. Откакто бяха пристигнали, леля ѝ се появяваше всеки ден с домашно приготвена храна и слънчеви зеленчуци от своята градина. Беше прекрасно някой да се грижи за теб и Анна виждаше как баща ѝ отново беше започнал да идва на себе си благодарение на компанията на братовчедка си.
— Тази сутрин на площада се запознах с един мъж — продължи Анна, тъпчейки се лакомо с вкусния хляб. — Преди е живял в Америка. Казва се Антонис Зеврос. Някой от вас познава ли го?
— И аз така чух — отговори Алексис, загледан в дъщеря си над ръба на чашата с вино. — Но не, не го познавам.
— Какво искаш да кажеш с това, че така си чул? — възкликна Анна, изненадана от това как е могъл баща ѝ да узнае какво е правила тя и с кого, след като цяла сутрин е бил в градината на върха на хълма.
— Колко е голям този остров според теб, а? — отвърна на въпроса с въпрос Алексис и двамата с братовчедка му се спогледаха.
— О, не ме замесвай в това! — възропта Урания и се усмихна на племенницата си. — Анна може да си говори с когото си иска! Не обръщай внимание на стария си баща, миличка!
— Научих от чичо ти Спирос — обади се Алексис, като прекъсна братовчедка си. — Отби се при мен на кафе, след като ти тръгна, и ми каза, че те е видял, когато е минал с колата през площада.
Анна изгледа изумено баща си и извика:
— И какво по-точно е видял?
— Че си пиела нещо и си говорела с някакъв мъж.
— И какво толкова лошо има в това? — провикна се раздразнено Анна.
— Не съм казал, че има нещо лошо, но тук трябва да бъдеш по-внимателна, Анна! Хората говорят!
Внезапно обядът сякаш изгуби вкуса си, вгорчен от спомените ѝ за пререканията по този въпрос с баща ѝ, когато беше тийнейджърка. Очевидно завръщането му тук само с дъщеря му беше събудило отново у него загрижения баща, който следи всяка стъпка на своето момиче. През последните две десетилетия, че и повече, Анна беше идвала на острова като омъжена жена, обикновено заедно със съпруга си и двете си деца, поради което баща ѝ не беше имал поводи да се притеснява от местните клюки. Но ето че сега тя за пореден път беше принудена да си припомни тази крайно неприятна страна от живота на малък остров. Макар и все още омъжена жена, пристигането ѝ тук без семейството очевидно причиняваше известен смут сред селяните — или поне така би искал да ѝ внуши баща ѝ.
— За бога, татко! — извика Анна, отпусна се нацупена назад в стола си и скръсти ръце. — Но аз само разговарях с този човек, не съм танцувала гола с него!
— Анна, моля те! — каза баща ѝ. — Не преигравай!
— Как да не преигравам? Не виждаш ли, че се държиш абсурдно! Та аз съм вече възрастна жена, мога да говоря с когото си искам!
Реакцията на Анна изненада и тримата. Очевидно баща ѝ беше събудил някакви отдавна забравени чувства, изтласквайки ги необичайно силно на повърхността. Как беше възможно на нейната възраст баща ѝ да я кара да се държи като тийнейджър с разбунтували се хормони, отключвайки тази така детинска реакция от нейна страна? Преди да пристигне тук, Анна беше мечтала да се освободи за малко от ролята на родител и пак да стане дете — или поне за малко — но очевидно беше забравила неизбежните последици от това. След като осъзна какво точно става в главата ѝ, тя се съвзе и избухна в смях.