— Мамо, какво става между теб и татко? — беше запитала тя с един от онези нейни погледи, докато двете пазаруваха за заминаването ѝ за Америка.
— О, нищо, миличка! — беше излъгала Анна. — Просто труден период. Баща ти все още се опитва да свикне със здравословните си проблеми.
— Мамо, мисля, че той имаше достатъчно време, за да свикне! — отвърна Клоуи едновременно раздразнено и уплашено. Родителите на много нейни приятели се бяха разделили, но въпреки това тя никога не беше допускала подобен вариант за своите.
— Всичко ще бъде наред! — отсече Анна и смени темата. — Хайде да отидем да пийнем кафе!
След като пристигна на острова, Анна взе твърдото решение да престане да мисли — за каквото и да било. Поне за мъничко имаше нужда да забрави за живота си, да забрави за Макс и неговата лудост, да си възстанови емоционалния баланс. Както винаги обаче и това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Имаше дни, в които излъчването на острова и виното, което тя пиеше в големи количества, действаха като непенте — прогонваха тъгата ѝ и ѝ помагаха да забрави, но имаше и дни, в които това бе невъзможно. Дали житейската криза, която Макс собственоръчно беше сътворил, щеше да завърши с разпадане на семейството ѝ? Не искаше да си помисля подобно нещо. За нея семейството открай време беше центърът на нейния свят, оста, около който се въртеше. Когато беше будна, обикновено успяваше да прогони тези мисли и да се фокусира върху себе си, но със сънищата си нямаше такъв успех. Често се събуждаше разплакана за децата и за майка си — Макс не присъстваше в тези сънища.
„Черната костенурка“ кипеше от енергия, живот и веселба. Обикновено вечер в ъгъла сядаха двама мъже и пееха, като единият си акомпанираше с бузуки, а другият — с китара, а хората ядяха, пиеха и от време на време ставаха да потанцуват. Въпреки че в малкото дворче беше по-прохладно, масите и столовете там бяха окупирани от немски и английски туристи, затова двамата братовчеди предпочитаха да стоят във вътрешното помещение с вентилатори на тавана, изпълнено с цигарен дим, музика и танци.
Алексис се беше примирил с приятелството на дъщеря си с Антонис Зеврос, особено след като братовчедът Манос гарантираше за почтеността на този човек и редовно изпълняваше ролята на придружител на Анна. Самата Анна беше наясно, че за промяната в отношението на баща ѝ най-голяма роля има тия Урания и ѝ беше благодарна за това. По свой начин Урания успяваше да разсее притесненията му заради хората, с които общуваше дъщеря му — точно както правеше майка ѝ, когато Анна беше млада. Смъртта на майка ѝ промени баща ѝ и точно затова се радваше да го види отново ведър и щастлив. Точно както Манос и Анна, Алексис и Урания също прекарваха повечето от времето си заедно — и те имаха много да наваксват. Добротата на Урания помагаше по чудодеен начин и на двамата.
По някакъв странен начин Анна беше се върнала в миналия си живот — състояние на пълно откъсване от живота ѝ в Лондон на петдесет и три годишна жена, майка на две деца и отхвърлена съпруга на Макс, който преживява криза на средната възраст, и връщане към така необходимата ѝ същност на младо, строго надзиравано момиче, дъщеря на Алексис, която беше на ваканция заедно с баща си. На острова заедно с баща си и леля си Анна отново се почувства обичана, защитена и напълно откъсната от другия си живот. Лондон и Макс бяха на светлинни години от нея.
Колкото и да се стараеше обаче, мислите за съпруга ѝ я изпълваха с гняв, разочарование и тъга, а мислите за дъщеря ѝ и сина ѝ предизвикваха у нея копнеж, който неизбежно я отвеждаше към спомените за нейната майка. Толкова много неща тук я свързваха с майка ѝ и с цялото семейство — стари играчки, книжки, дрехи и стотици снимки. Анна беше запален фотограф. Майка ѝ много обичаше да бъде снимана с внуците си, затова Анна щракаше всичко — беше уловила и запечатала хиляди моменти, които никога нямаше да се върнат. След като майка ѝ почина, тя забрави за фотоапарата. Най-трудно от всичко ѝ беше да приеме, че никога повече няма да може да зададе въпросите, с чиито отговори разполагаше единствено майка ѝ, никога повече няма да може да чуе гласа ѝ. Понякога затваряше очи и се опитваше да си спомни този глас, но колкото и да се стараеше, чуваше в главата си единствено смеха ѝ. Със загубата на майка ѝ сякаш си беше отишла и част от нейното минало, всъщност една много важна негова част. Завинаги.