— Ела с мен на яхтата ми, Анна! — прошепна една вечер Антонис, докато бузукито свиреше стара мелодия и двамата пиеха леденостудено узо. — Само аз, ти и луната — прошепна той в ухото ѝ, като я придърпа към себе си в шумния ресторант. — След няколко дена ще има пълнолуние. Човек не може да се смята за живял, ако не е зърнал поне веднъж пълната луна над морето!
Косъмчетата на ръката му погалиха тила ѝ, от пръстите му, стиснали здраво рамото ѝ, я побиха тръпки. Анна вдиша дълбоко този аромат. Антонис ухаеше на канела и мастика — силна, екзотична бленда, която докосна нещо дълбоко потиснато в спомените ѝ, нещо далечно и невероятно приятно.
— Добре — чу се да казва тя и сама не повярва, че го е казала.
И ако отношението на баща ѝ към нея, откакто бяха пристигнали на острова, пробуждаше неволно у Анна някогашното петнайсетгодишно момиче, то приятелството ѝ с Антонис подсилваше допълнително този образ. Но имаше и разлики — докато баща ѝ я принуждаваше понякога да се държи като намусена тийнейджърка, то Антонис караше сърцето ѝ да бие по-бързо, да се изчервява винаги когато го види и да започне да си връща самоувереността. При потеглянето си от Лондон тя се беше чувствала наранена и емоционално съсипана. Благодарение на вниманието и ухажването на Антонис обаче полека-лека се съвземаше от шока и болката на отблъсната жена, които беше донесла със себе си при стъпването си на този бряг. Кризата на средната възраст, през която минаваше Макс, заявлението му, че обича друга жена, и съмненията ѝ относно бъдещето на брака им — колкото и неясни да бяха на този етап — я бяха разтърсили из основи. Винаги, когато се сетеше за съпруга си, тя усещаше как в нея се надига гняв.
Манос и Анна седяха на селския площад и пиеха сутрешното си кафе, когато видяха как към тях се задава Антонис.
— Калимера, приятели! — провикна се той през масите. — Вечерта беше хубава, нали? — Застана до Анна, наведе се, за да я целуне по бузата и добави: — Пълнолунието ще настъпи всеки момент! Да не забравиш, Анна!
— Всяка вечер тук е хубава — отговори с разтуптяно сърце Анна.
— Анна иска да отиде на пазар — прекъсна ги Манос.
— За какво по-точно? — попита Антонис и изгледа Анна.
— Искам да си купя материали за рисуване — отговори тя и вдигна чашката си с кафе. — Има ли наблизо магазини, в които продават подобни неща?
Само след няколко седмици на този остров перфектната светлина и цветовете му, къщата, градината и плажът бяха вдъхновили Анна отново да се върне към рисуването. Ръката ѝ не беше хващала молив или пастел от месеци. Илюстрациите бяха начинът, по който тя си изкарваше прехраната, но дълбоко в себе си не гледаше на тях като на работа — рисуването беше нейната страст. Най-щастлива се чувстваше със скицник и молив в ръка, но след онова признание на Макс беше изгубила всякакво желание да рисува. А оттогава бяха изминали месеци.
Още от юношеска възраст Анна си беше мечтала да стане илюстратор на детски книжки. След като завърши училището по изкуства и се омъжи за Макс, дори написа няколко разказчета, които занесе заедно с илюстрациите към тях на различни издатели. Присъдата беше единодушна — тя се оказа много по-добър художник, отколкото писател. Наложи ѝ се бързо да приеме този факт и така започна кариерата ѝ на илюстратор на свободна практика. Печелеше доста добре, като работеше редовно за повечето женски списания в Лондон и за доста голям брой издателства на детска литература. Не спря да работи въпреки бременностите си, отглеждането на децата, грижите за семейството, а когато децата тръгнаха на училище, започна да поема още повече поръчки. Но това я устройваше. Обожаваше да си стои у дома, но понякога имаше чувството, че Макс ѝ завижда за „лесния“ живот. Никога не се осмели да ѝ го каже, но тя го усещаше. В такива моменти се питаше дали не му се иска тя да беше като него, да се движи из академичните среди.
Той беше професор по електроинженерство, учен, голям ум. Пътуваше много заради работата си, но това никога не беше притеснявало Анна — когато се върнеше, вълнението беше още по-голямо. Тя се прекланяше пред него и му се възхищаваше, гордееше се с постиженията му, въпреки че не разбираше нищо от тях — не че Макс разбираше нещо от изобразително изкуство, но това нямаше никакво значение.
— Художничката и ученият — шегуваше се понякога той, като я даряваше с целувка. — Разлика от земята до небето. Аз съм методичен и аналитичен, а ти си неорганизирана и емоционална!
Тогава Анна беше харесвала разликите между тях — мислеше си, че те правят живота им по-интересен.