Но очевидно се беше лъгала.
— Магазин за художнически материали не знам — отговори Антонис, — но пък можеш да се обърнеш към Никос Варнавас. Той е най-подходящият човек, с когото можеш да говориш по въпросите на рисуването. Нали така, приятелю? — добави и погледна към Манос.
— Така е — кимна Манос. — Ако Никос не знае, няма кой друг да знае!
След това двамата започнаха да се надпреварват да разказват на Анна историята на Никос Варнавас. Той бил художник, наскоро завърнал се на техния остров след години живот в Атина, и сега живеел в близкото село Елия.
Новината за колега художник, живеещ на техния остров, допадна много на Анна. Тя изгаряше от нетърпение да се запознае с него, затова, когато двамата мъже ѝ предложиха да я откарат на следващия ден дотам с кола, с радост прие. Селцето Елия беше много малко — по-скоро шепа къщи, скупчени сред овощните градини, лозята, тамариските и боровете, изпъстрящи хълмовете. Пътуването беше много приятно и се оказа поредното събитие, което върна Анна в детството ѝ. Толкова много неща на този остров притежаваха тази вълшебна сила! Въздухът в селото беше прохладен и благоуханен, особено по време на цъфтежа на лимоновите и портокаловите дръвчета, и предоставяше идеалното убежище от горещината, задушаваща по-равните места на крайбрежието. Някога, когато бяха деца, с братята и братовчедите ѝ се организираха и малко след изгрев-слънце потегляха за Елия, за да прекарат деня там. Катеренето пеша им отнемаше цялата сутрин — пътуването с мерцедеса на Антонис отне едва петнайсетина минути.
Анна беше предложила, преди да потеглят, да се обадят по телефона, за да предупредят художника за появата си, но ѝ казаха, че Никос Варнавас не притежава нито домашен телефон, нито мобилен.
— Пада си малко отшелник — поясни Антонис, забелязал изненадата ѝ. — Седи си там сред дърветата и по цял ден рисува.
— Ако се вярва на селските клюки — намеси се през смях Манос, — бил изгубил любимата си, някаква виенчанка, циркова акробатка. Но според моята майка Никос изгубил по-скоро парите и ума си, затова избягал от големия град и се скрил сред хълмовете на острова. Ако питате мен обаче човекът е избягал именно от хора като майка ми.
Къщата на Никос Варнавас се оказа нещо много по-различно от онова, което си беше представяла Анна — построена на склона на хълма, обградена от дървета и храсти, тя приличаше не толкова на къща, колкото на ателие или работилница. Анна беше очаквала да види малка едноетажна варосана къщичка като повечето други на острова, скрита от човешките погледи, най-много с барака, служеща за ателие. Вместо това постройката, която се изправяше срещу тях — или по-скоро постройките, защото бяха две, се виждаха съвсем ясно от пътя и изобщо не бяха скрити.
Първата сграда — най-обикновен правоъгълник, боядисан в топло бледокафяво, беше свързана чрез каменна пътека с втората, която беше кръгла и един нюанс по-светла от другата, увенчана с изваян като скулптура комин, който изпъкваше великолепно на фона на яркосиньото гръцко небе. Цялата тази композиция изглеждаше неочаквана и невероятна върху това парче земя, точно като НЛО. Нищо чудно, че местните жители смятаха живеещия в нея човек за пълна мистерия и компенсираха с всякакви небивалици за него.
— Хайде да го потърсим! — подвикна Антонис, трясна вратата на колата зад гърба си и пое нагоре към къщата.
— Трябва да е някъде тук. Хайде! — подвикна и Манос и направи знак на Анна да го последва.
Престъпиха прага на голямата метална врата и се озоваха в обширно открито пространство. Ако се съдеше по обстановката, това би трябвало да е ателието на Никос. От огромния прозорец струяха снопове ярка светлина, стените бяха покрити с платна — едни окачени, други подпрени на пода. Повърхността наоколо беше покрита с тубички боя, четки, шишенца и бурканчета. Цареше атмосфера на вълнуващ пъстроцветен хаос. Визуалната експлозия пред очите ѝ, в съчетание с познатите миризми на боя и терпентин, изпълниха душата на Анна с опиянение.
— Той е тук! — чуха гласа на Антонис откъм задната част на ателието. — Храни кокошките.
С все по-нарастващо удивление Анна установи, че Никос Варнавас е не само плодовит художник, но и нещо като фермер, който отглеждаше зеленчуци и плодове и хранеше кокошки, зайци, пчели и дори една коза. Нетърпелива да се запознае с този човек, Анна тръгна след мъжете, които вървяха към домакина. Но вместо обичайната приветствена прегръдка, на която беше свикнала, Анна се сблъска с гърба на художника, който най-невъзмутимо продължаваше да си храни птиците, без да обръща внимание на виковете им. Това я накара да се почувства добре дошла колкото лисица в кокошарник и през ума ѝ мина мисълта, че може би точно този конкретен грък не изпитва особен възторг от нахлуването на непознати и неканени гости в собствеността му. За щастие, а и за техен късмет, скоро стана ясно, че Никос Варнавас изобщо не е груб и необщителен, както изглеждаше на пръв поглед. Макар и противник на телефоните и телевизията, той притежаваше MP3 плейър и при тяхната поява просто си слушате музика със слушалки в ушите. В мига, в който ги забеляла, той се оказа точно толкова мил и гостоприемен като всички местни жители и с готовност се зае да помогне на Анна в търсенията ѝ.