Не след дълго Никос отрупа масата под сянката на голямо лимоново дърво с чашки горещо кафе, кана леденостудена вода, домашно грозде и сочни смокини. Едва тогава Анна успя да преодолее леко конфузното им запознанство и да се опита да опознае и разбере този твърде необичаен грък.
Никос говореше тихо и спокойно — пълна противоположност на шумния боботещ Антонис и на вечно закачливия Манос. От цялото му същество струеше спокойствие. Когато някой му зададеше въпрос, той обмисляше дълго отговора, впивайки очи в очите на събеседника си, сякаш да прецени какво да каже. Впрочем очите на Никос бяха първото, което Анна забеляза у него — дълбоко поставени и толкова кафяви, че изглеждаха чак черни, с проницателен, напрегнат поглед. Беше на приблизително същата възраст като Манос и изглеждаше точно така, както се очаква от един художник и бохем — сигурно не си беше променял стила още от художествената академия. Беше слаб, но жилав, облечен с широки, покрити с петна от боя панталони цвят каки и тениска, не особено висок — не беше висок колкото Манос и със сигурност беше доста по-нисък от Антонис. Анна нямаше как да не забележи, че ако беше дошла с обувки с високи токчета, щеше да стърчи над художника. Както и можеше да се очаква, беше загорял, но с цвят на топъл карамел — отново за разлика от Антонис, който беше буквално изпечен от слънцето. На главата си носеше червена лента — най-вероятно, за да укротява буйната си гарвановочерна коса, докато работеше — което му придаваше вид на индианец.
Да, гръцките мъже обичаха дългите си коси, помисли си с усмивка Анна, обръщайки се към Антонис и Манос, които според английските стандарти също бяха с дължина на косите доста над средната. Повечето от познатите ѝ в Лондон се носеха или ниско подстригани, или направо бръснати, за да скрият плешивината си. Но ето че пред нея сега седяха трима мъже, нито един от които не беше в първа младост и въпреки това се гордееха с дългите си къдрици — даже и в случаите, когато като братовчед ѝ Манос бяха започнали да оплешивяват по темето. Никос имаше елегантни ръце и дълги пръсти. Докато наблюдаваше тези пръсти как свиват деликатно цигарата, Анна си ги представи по-скоро да свирят на пиано или на китара, отколкото да смесват бои и да хранят домашни животни. Да, този човек беше много симпатитикос, както казваха гърците, много приятен — този художник, който живееше съвсем сам, само с животните си, изкуството си и разбитото си сърце. Четиримата седяха и говореха цяла вечност, похапваха сочно грозде, пиеха гъсто сладко турско кафе и пушеха цигара след цигара. Пушенето беше като национален спорт на този остров. Като гледаше хората тук, човек никога не би повярвал, че древните гърци са живели по правилото пан метрон аристон — умереност във всичко. Модерните гърци очевидно се ръководеха от съвсем друго правило в живота си — разгулност във всичко. Анна не беше хващала цигара вече десет години, но в тази компания просто нямаше как да устои на изкушението и да не запали.
— Рисувала ли си нещо, откакто дойде на острова, Анна? — запита по едно време Никос на доста добър английски, но със силен гръцки акцент.
— Анна говори перфектно гръцки, Никос — информира го гордо Манос. — Може и да живее в Лондон, но сърцето ѝ принадлежи на нашата земя!
— Не се и съмнявам — отговори Никос, но този път на гръцки. — Извинявай, Анна, но въпреки това имаш ли нещо против да говорим на английски? Тук няма как да поддържам този език.
— Разбира се, че не — отговори тя, развеселена, че още един човек тук искаше да упражнява английския си с нея, докато тя пък искаше да упражнява с тях гръцкия си. — Но на темата. Ако изобщо се бях сетила да си донеса материали за рисуване, значи, щях да мога да рисувам навсякъде — продължи този път на английски. — Но за съжаление, откакто пристигнах тук, не съм правила нищо друго, освен да се забавлявам — добави и стрелна с поглед Манос и Антонис.