— Няма защо да съжаляваш, Анна! — притече ѝ се на помощ братовчед ѝ. — Да се забавляваш, не е престъпление, а много хубаво нещо!
— Така си е — кимна в знак на съгласие Никос.
— Проблемът е, че някога работата ми доставяше не по-малко удоволствие от забавлението — поясни тя и остави чашката си от кафе на стола, предоставен ѝ за тази цел. — Съжалението ми е именно заради това удоволствие, което изгубих.
— Но защо, Анна? — възкликна уплашено Манос. — Къде е отишло удоволствието?
— Случва се понякога — намеси се Никос и погледна с разбиране Анна. — Но не се притеснявай, ще си го върнеш! И мен ме сполетява от време на време и когато това стане, се отдавам на животните и зеленчуците си или отивам до морето, за да поплувам или да ловя риба. А когато после пак започна, работата ми се получава дори по-добре отпреди. И така, готова ли си пак да започнеш, Анна?
— Да, готова съм! — отсече тя и за първи път от месеци насам беше напълно сигурна в думите си.
Пета глава
Връщането към рисуването беше единственото, за което Анна беше в състояние да мисли през следващите няколко дена. Запознанството с Никос беше изпълнило сърцето ѝ с вдъхновение и пръстите вече я сърбяха да започне.
Само за няколко седмици на острова тя беше започнала да възвръща надеждата си, както донякъде и контрола над своя живот. Да, бракът ѝ със сигурност се намираше в криза и само времето щеше да покаже как ще завърши всичко това, но Анна вече не изпитваше чак толкова голям страх от галопирането му към мрачната неизвестност. Беше се научила да живее за настоящето, а не за неясното бъдеще.
Ухажването на Антонис я беше върнало към горещите лета на юношеството ѝ. Малко младежки флирт се отразяваше изключително добре на самочувствието ѝ, но тя си даваше сметка, че нещата трябва да си останат на този етап. Не можеше и дума да става да приеме онази покана за разходка с лодка по пълнолуние — опасяваше се, че такава разходка би могла да я отведе там, където не беше готова да пристъпи.
Когато Анна се захвана отново с рисуването, приятелството ѝ с Никос също разцъфтя и той започна редовно да слиза в селото, за да пие кафе с тримата си нови приятели. При първата му поява цялото село се изреди да минава през площада, за да го огледа. Клюките твърдяха, че за първи път го виждали толкова отблизо. Появата му като че ли предизвика още по-голямо вълнение и от завръщането на Анна на острова. Никос приемаше това неприкрито внимание по типичния си небрежен начин и се правеше, че нищо не забелязва.
— Кой може да те вини, човече, че искаш да живееш съвсем сам сред хълмовете! — възкликна през смях Манос и тупна приятелски Никос по гърба, докато четиримата наблюдаваха с широки усмивки потока от местни жители, които уж съвсем случайно се бяха озовали точно по това време на площада и оглеждаха от глава до пети легендарния отшелник. — Това са тесногръди селяни, ако питаш мен — продължи Манос. — Защо, според теб, нямам търпение да се махна оттук, а? По тези места всеки знае всичко за всеки и на всичко отгоре злорадства!
— Ако искаш да живееш в рая, ще се наложи да се примириш с няколко змии — отговори Никос с лека усмивка. — Но мен това изобщо не ме притеснява, Манос. В моя живот се ръководя от моите правила, без да се съобразявам с общественото мнение. Подбирам внимателно с кого да прекарвам времето си. Да не мислиш, че в големите градове е по-добре?
— Чикаго също беше пълен със змии, но в никакъв случай не беше рай! — намеси се с въздишка Антонис и се подпря на един от няколкото стола, които беше струпал около себе си.
— А в Лондон как е, Анна? — обърна се към нея Никос. — Какъв е животът там?
Животът в Лондон ли? Въпросът определено я стресна. Като се изключеха децата ѝ, животът в Лондон беше нещо, за което тя най-сетне беше престанала да мисли. Наистина беше престанала.
— Защо някой ден не се отбиеш в Елия със скицника си, Анна? — запита веднъж Никос, когато всички се бяха събрали на селския площад за ритуалното сутрешно кафе. — Спокойствието там ще ти хареса.
Анна беше започнала да работи на ботаническа тема. Затова първата ѝ седмица след завръщането на вдъхновението ѝ беше прекарана предимно в градината заедно с баща ѝ и леля Урания, което нямаше как да не извика в съзнанието ѝ спомени от детството — как седи на същото това място с цветни моливи в ръка и рисувателно блокче на коляното и рисува под благия поглед на майка си. Преди тя беше прекалено заета с братовчед си Манос и другите си приятели, за да се задържа вкъщи, така че баща ѝ беше много щастлив да вижда дъщеря си непрекъснато около себе си, ако ще и само за известно време.