— Майка ти много обичаше да те гледа как рисуваш, Анна — каза ѝ той първия ден, в който тя постави скицника и моливите си върху масата под асмите. — Нали помниш как тя пазеше всичките ти рисунки от мъничка?
— Да, помня, татко — кимна Анна с усмивка при тези прекрасни спомени.
— Имам чувството, че маслиновите горички и полята около моята къща ще ти се сторят доста интересни — продължи Никос. — Може би по това време на годината флората и фауната са малко беднички, но не забравяй, че в задния ми двор има една малка зоологическа градина!
Предложението дойде като гръм от ясно небе — всички знаеха колко много държи на уединението си Никос. Беше изненадващо, трогателно и ласкателно за Анна — въпреки това вместо да приеме веднага, тя се поколеба. Една от причините беше, разбира се, неизбежното неодобрение на баща ѝ. Но осъзна и още нещо. Разстоянието от тяхната къща до селцето Елия беше невъзможно за изминаване пеша заедно с цялото ѝ оборудване за рисуване, особено в летните жеги, затова нямаше начин Манос или Антонис да не предложеха да я закарат дотам с кола. А на нея ѝ беше дошло до гуша да бъде придружавана навсякъде, пък и ако възнамеряваше да работи сериозно, присъствието на Манос, Антонис или на когото и да било друг около нея беше изключено. Налагаше се да измисли друго решение, друг начин да се възползва от поканата на художника.
Накрая, след дълго обмисляне и без да получи нечие одобрение, Анна измисли — взе под наем малък скутер. Всички, в това число пекарят и съпругата му, та дори старият Костис овчарят бяха против тази идея, повтаряйки, че тя ще се убие с този скутер по неравния терен на острова. Както винаги единственият човек, който застана на нейна страна, беше леля ѝ Урания.
— След като толкова много години караш велосипед и кола из Лондон, не виждам как ще се убиеш по няколко пусти хълма — заяви тя един ден, когато племенницата ѝ се отби да я види.
Двете седяха в задния двор на Урания под едно лимоново дърво, натежало от плодове, и пийваха от неповторимата ѝ леденостудена лимонада, направена от миналогодишната реколта.
— Много ми се иска да кажеш това и на останалите — отбеляза Анна, отпусна се в стола си и пое с пълни гърди наситения с лимонов аромат въздух. — Най-вече на баща ми. Отлично знаеш, че само ти си в състояние да му повлияеш.
Беше рядко удоволствие да прекара известно време насаме с обичната си леля, при това в нейния дом. Пазеше безброй прекрасни детски спомени, свързани с тази къща. Откакто Анна и баща ѝ бяха пристигнали, леля Урания оставаше по-голямата част от времето си горе, в тяхната къща — готвеше, чистеше и се суетеше около любимия си братовчед. А нейният собствен заден двор, който представляваше едва ли не продължение на кухнята с масата и столовете под лимоновото дърво, отвеждаше до малка овощна градина, която Анна и братята ѝ някога обичаха да наричат своята тайна градина. Старата люлка, която някога леля Урания беше завързала за тях с дебели, груби въжета и която впоследствие беше използвана от децата на Анна и на братята ѝ, все още висеше там. През дома на тази жена бяха минали две поколения племенници, които бездетната Урания беше отгледала като свои.
— Липсва ми този звук, Анула му — отбеляза леля ѝ, като проследи погледа ѝ по посока на овощната градина и старата люлка. — Копнея отново да чуя гласчетата и смеха им. Какво става с децата ти? Не искат ли вече да идват на острова?
— Разбира се, че искат, лельо! Как да не искат! — Анна побърза да оправдае отсъствието на сина си и дъщеря си. — Но вече пораснаха и държат да прекарват по-голямата част от времето със своите приятели. Ето, Алекс това лято реши да замине за Франция, а Клоуи избра Америка. Може би догодина, но… исках да кажа, че дори и да бяха тук, вече няма да чуваш детски гласчета.
От скоро гласът на Алекс беше придобил дълбоки, басови нотки, с които беше станал почти неразличим от гласа на баща му, а Клоуи беше вече една млада жена. Де да можеше Анна да върне времето назад, поне с няколко години… Да си седят под същото това лимоново дърво с леля ѝ и майка ѝ, докато децата играят около тях и откъм овощната градина долитат щастливи писъци и буен детски смях… Истината бе, че тя се беше надявала децата ѝ да се отбият при нея на острова поне за няколко дена, но те не само бяха избрали да не го правят, ами и всеки от тях беше заминал на своето пътешествие, обаждайки се само с някой и друг кратък имейл.
Кой беше онзи, който някога беше казал, че да бъдеш майка, означава да се научиш да бъдеш забравяна? Като че ли беше нейната собствена майка и тези думи бяха изречени приблизително по времето, когато самата Анна беше започнала да ходи на екскурзии, без да изпрати поне една картичка до дома. Но Анна се съмняваше думите да бяха измислени от майка ѝ — един от принципите ѝ беше да не стоварва вина върху децата си заради пътешествията, които предприемат сами. Сигурно го беше прочела някъде. А сега, въпреки че изобщо не се сещаше за живота си в Лондон, децата ѝ винаги присъстваха в мислите ѝ и макар да ѝ се искаше да се свързват по-честичко с нея, по примера на майка си тя изобщо не смяташе да ги обвинява за това. Съвсем скоро всички отново щяха да бъдат заедно и децата щяха да я заливат със своите разкази за преживяното през лятото.