— Обажда се доктор Морис от болница „Уитингтън“ — продължи непознатият.
Анна затаи дъх.
— Татко? — думата прозвуча като шепот. Едва не изпусна телефона.
— При нас е господин Търнър — продължи лекарят от другия край на линията. — Добре е, но вероятно би му било приятно да го посетите в болницата. Той ми даде вашия телефонен номер. В момента се намира в спешното.
Само след минута Анна държеше ключовете на колата си и тичаше към горния етаж да си вземе палтото.
— Деца! Деца! — разкрещя се с цяло гърло тя, вземайки по две стъпала наведнъж по стълбите. — Баща ви е в болницата! Бързо, да тръгваме!
— Какво е станало? — извикаха в хор дъщеря ѝ и синът ѝ, втурвайки се едновременно в коридора.
— На вечеря беше добре! — добави Клоуи.
— Излезе да потича — допълни Алекс. — Нищо му нямаше.
— Нямам представа какво се е случило — отговори майка им, останала без дъх, — но доколкото разбрах, проблемът е със сърцето му. Да тръгваме веднага! В болницата ще ни кажат подробности. Клоуи, моля те, този път карай ти! Не мисля, че ще се справя.
Макс лежеше на едно от леглата в спешното, скрит зад завески. Лицето му беше бяло като чаршафите, върху които го бяха сложили.
— Ужасно се радвам да ви видя — изхриптя тихо и се опита да им се усмихне, когато всички се втурнаха да го прегръщат.
— Какво, за бога, стана, Макс? — едва не извика Анна, като стисна лекичко ръката му и го целуна нежно по устните. — Откога ти повтарям, че тичането след вечеря не е добра идея, ама кой да ме чуе! — добави уплашено. — Забелязах, че се забави доста, но си помислих, че сигурно си се отбил при Джон.
— Ако трябва да бъда честен — отговори едва чуто Макс, — всичко ми е като в мъгла. И аз не знам какво стана.
След като посъбра малко сили, той им обясни, че тичал по обичайния маршрут нагоре по хълма и около квартала, когато внезапно усетил, че не му достига въздух. После сякаш нещо пламнало в гърдите му.
— Отначало си помислих, че е от китайската храна, която ядох на обяд. Беше пържена, а не на пара, както я обичам — погледна към Анна и добави: — Почти веднага, след като я изядох, усетих тежест в стомаха и разбрах, че изобщо не е трябвало да я докосвам. Помислих си, че съм получил киселини… Следващото, което си спомням обаче, е как се будя на това легло тук и ми казват, че ме подготвят за ангиограма.
— О, тате! — възкликна Клоуи, едва сдържайки сълзите си. — Ако знаеш само колко ни уплаши!
— И сега какво? — обърна се уплашено към майка си Алекс. — Какво означава ангиограма?
Макс бил извадил голям късмет. Така каза по-късно кардиологът на Анна. Щяло да му се размине само със стент в запушената артерия, вместо с алтернативата — открита сърдечна операция. Самият Макс също винаги се беше смятал за късметлия. Какво друго, ако не късмет беше извадил, че точно когато се е свлякъл на тротоара, край него е минавала жена с телефон, извела на разходка кучето си!
В крайна сметка му поставиха байпас. Физическото му възстановяване беше бързо и само след два месеца той заяви, че се чувства като нов човек.
— Малкият дявол! — повтаряше той на всеки, който благоволеше да го изслуша.
Досегът със смъртта, който беше преживял Макс, беше най-важното събитие за цялото семейство. Анна и децата се въртяха постоянно около него, за да му помагат кой с каквото може.
— Татко просто трябва да разбере, че е крайно време да забави темпото — каза един ден Клоуи на майка си. — Вече не е толкова млад, за колкото се мисли. Трябва да говориш с него, мамо! Сериозно ти казвам! Не искам на седемнайсет и половина да остана наполовина сирак! — допълни, като маскира тревогата си с престорено раздразнение.
Алекс пък беше решил, че е негово задължение да държи баща си под око. Затова, когато Макс започна отново да тича, той тръгна с него.
— Трябва ми стимул, за да започна да тичам — обясни той на Макс. — С компания е далеч по-приятно, отколкото сам.
С това тревожещият се за всичко и за всеки Алекс искаше да каже: „Длъжен съм да се уверя, че няма да се претоварваш, татко, а аз съм единственият, който може да го направи!“. На неговата възраст момчетата се притесняваха за момичета и изпити. Евентуалната кончина на баща му изобщо не влизаше в дневния му ред, затова беше решил да му помогне да се възстанови напълно.
Семейство Търнър бяха сплотено семейство, бракът им — дълъг и плодотворен. Макс и Анна бяха щастливи един с друг, винаги имаха какво да си кажат, все още правеха много неща заедно. След една година щяха да празнуват двайсет и пет годишен юбилей, за който Анна от доста отдавна беше започнала да планира екскурзия до Куба и да изненада Макс. Първоначалната идея беше да отидат там за посрещането на новото хилядолетие, като вземат и децата, за да изкарат най-незабравимата новогодишна нощ в живота си. Но после се сетиха за бащата на Анна, за братята ѝ и… екскурзията беше отложена.