— Да, знам, Анна, годините минават, децата порастват… — отбеляза леля ѝ и въздъхна. — Ето, ти самата си най-яркият пример. Още не мога да повярвам, че си вече зряла жена. За мен винаги ще си останеш моята малка Анула, а твоите деца — моите сладки бебенца!
— Сигурно затова и татко продължава да ме третира като дете — отбеляза с усмивка Анна, припомнила си неодобрението на баща си отпреди няколко седмици. От онази крайно смущаваща сцена на масата под асмата тя се беше научила да бъде крайно дискретна относно това какво прави и с кого го прави, за да не предизвика ново избухване от страна на стария си баща.
Анна беше взела твърдото решение да не обсъжда семейната криза с баща си — от една страна, не искаше да го натоварва с проблемите си, от друга, не желаеше да предизвиква у него промяна на мнението му към Макс. Алексис обичаше и уважаваше зет си и на Анна сърце не ѝ даваше да разбива илюзиите му. Или поне засега. Освен това не знаеше нито какво да му каже, нито как да обясни собствените си чувства. С Макс не бяха говорили за развод, дори за временна раздяла. Оставаше ѝ да се надява, че времето, което си бяха дали, ще им помогне да си изяснят намеренията.
Искаше ѝ се да може да сподели поне с леля си, но точно като Алексис Урания също смяташе Макс за образцов съпруг и изпитваше дълбоко уважение към него.
— Аз самата никога не съм имала съпруг, Анна му — повтаряше тя, — но ако съдя по нещата, които съм чувала за съпрузите, Макс несъмнено слага всичките в малкия си джоб!
Представата на Анна за брака следваше модела, създаден от родителите ѝ — съюз, основаващ се на взаимна любов, доверие и лоялност, възможност като никоя друга да разчиташ на човека до себе си. Тя знаеше, че баща ѝ се беше запознал с майка ѝ в Италия по време на войната, докато неговото подразделение от британската армия е било разквартирувано там. Двамата се влюбили страстно един в друг, но родителите на майка ѝ се възпротивили яростно на брака им. След като войната свършила, влюбените нямали друга възможност да се оженят, освен да избягат заедно. Анна беше митологизирала любовната история на родителите си — за нея тя беше точно толкова невъзможно романтична и вълшебна, колкото холивудски филм.
— Много съм щастлива, че с Алексис решихте да се върнете на острова, Анна му — обади се Урания, протегна ръка и докосна ръката на племенницата си. — Без него нашият остров не е същият. Понякога имам чувството, че дори дърветата страдат по него.
Анна беше наясно, че леля ѝ обича и двамата ѝ родители, особено Алексис, който за нея се беше превърнал в брата, когото никога не бе имала.
— А майка ти липсва на всички ни, скъпа моя — продължи Урания. — Розария беше много добра жена. На Алексис сигурно му е много самотно в Лондон без нея. Затова се радвам, че реши най-сетне да се върне у дома!
„Да, дом“ — мислеше си Анна. Често се беше питала кое точно би могло да се нарече дом. Дали баща ѝ наистина смяташе този остров за свой дом, въпреки че беше живял далече от него три пъти по-дълго, отколкото беше живял на него?
— Смяташ ли, че татко възприема този остров повече като свой дом, отколкото къщата си в Лондон? — обърна се тя към леля си.
— Така мисля — отговори замислено Урания. — Според мен истинският дом е мястото, където човек е роден и където е прекарал детството си.
„Значи това представлява домът — мястото, където са твоите корени от раждането ти“ — каза си Анна. Да, може би за някои беше точно така, но за други очевидно беше възможно да изтръгнеш корените им и да ги пресадиш някъде другаде.
Майка ѝ като че ли беше сторила точно така. Тя беше започнала живота си в Италия, но е нямала нищо против да пресади корените си там, където я отведе съпругът ѝ. За разлика от Алексис, Розария очевидно никога не беше копняла да се завърне в родното си място.