Що се отнасяше до Анна, макар че беше родена в Лондон и обичаше този град, на някакъв етап от живота си беше решила, че и този остров е неин дом — когато не беше тук, островът винаги ѝ липсваше и караше сърцето ѝ да копнее за завръщане. В такъв случай не можеше ли да има две места, които човек да нарече свой дом? Защо пък не?! Може би, когато по житейския си път се сдобием с повече домове, не ни се налага да правим избор между тях. Последната идея допадна много на Анна. Усещаше, че тя я зарежда с чувство за свобода и утеха.
— Възможно ли е да си изберем кое място да наречем свой дом? — изрече част от мислите си на глас тя. — Защото майка ми очевидно го е направила.
— Вероятно, Анула му — отговори леля ѝ, пак протегна ръка през масата и хвана ръката ѝ, — домът невинаги трябва да бъде място. Например за майка ти домът беше там, където беше баща ти, защото нейният собствен дом се беше оказал неприятно място за нея. Така че понякога думата „дом“ може да има различно значение.
— Лельо, аз не знам почти нищо за дома на майка ми — рече Анна с надеждата, че Урания би могла да запълни някои празноти в историята. — Тя не искаше да говори за него и затова аз престанах да я разпитвам. Имам чувството, че разривът със семейството ѝ е бил прекалено болезнен за нея.
— И аз така мисля, скъпа моя — отговори леля ѝ. — Може би след време баща ти ще ти каже повече по този въпрос. Но с мен майка ти никога не е споделяла нищо, а аз предпочитах да не си пъхам носа там, където не ми е работа. Алексис ми е споменавал някои неща, но смятам, че той е единственият, който е наясно какво точно се е случило!
— А за теб, тия? Кое е домът за теб? — запита Анна, макар отлично да знаеше, че леля ѝ Урания беше прекарала целия си живот на острова.
— Моят дом винаги е бил тук, Анна му — отговори очаквано леля ѝ. — Никога не съм го напускала за дълго време. Избрах да остана тук. Не че съм имала някакъв избор, разбира се.
Анна си даде сметка, че за разлика от леля ѝ, майка ѝ е избрала да тръгне с баща ѝ, който ѝ се притекъл на помощ по време, когато бъдещето на родната ѝ страна се очертавало мрачно и безнадеждно. В края на Втората световна война Италия била съсипана и опустошена, което най-вероятно улеснило майка ѝ при вземането на решение да обърне гръб на родината си и да последва мъжа, когото обичала.
— А при теб как са нещата, Анна му! Лондон ли е твоят дом? Там ли се намира сърцето ти? — запита на свой ред леля ѝ. Като че ли се досещаше какво точно притеснява племенницата ѝ.
— Нямам представа, лельо — отговори Анна и отново усети познатата буца в гърлото си. Ако казаното от Урания беше вярно, значи, тя беше в състояние да нарече свой дом само своето семейство. Но сега заради цялата тази лудост, в която я беше захвърлил съпругът ѝ, тя се чувстваше уязвима и несигурна, заплашена да изгуби единственото стабилно нещо за нея на този свят — семейството си, дома си. — Напоследък Лондон ми се струва ужасно далече — продължи уклончиво. И макар да не искаше да товари леля си със своите проблеми, тя изгаряше от нетърпение да се освободи поне от част от своя емоционален товар, затова добави: — Точно в този момент усещам като свой дом само този остров, само това място тук. Ти, татко, Манос, къщата, новите ми приятели — всичко това си е истински дом. А и ме доближава отново до майка ми. Тук усещам присъствието ѝ много по-силно, отколкото в Лондон. Точно сега изобщо не усещам Лондон като свой дом.
— Знам, че аз не мога да заместя майка ти, Анна му — изрече Урания. — Но ти си ми като дъщеря. Затова искам да ти кажа следното — каквото и да изпитваш точно в този момент, каквато и мъка да те терзае, знай, че и това ще отмине! Всичко отминава! Винаги!
Шеста глава
Както и можеше да се очаква, работата се оказа нейното спасение. Тя зареди Анна с нова енергия и творческият ѝ заряд отново се пробуди. Денят ѝ започваше в ранни зори с плуване в заливчето, след това идваше закуската с баща ѝ под балдахина от лози, а после се мяташе на скутера си и отпрашваше към селцето Елия, където рисуваше до късните следобедни часове. Никос обикновено работеше в ателието си или се грижеше за животните и зеленчуците, докато Анна обикаляше из околността със скицника си в ръка в търсене на сянка и вдъхновение. Всеки ден двамата спираха работа, за да похапнат сред маслиновите дръвчета и да огледат творбите си — картини, които нямаше как да бъдат по-различни. Неговите представляваха дръзки, абстрактни и експлодиращи от цветове движения на четката върху огромни платна, нейните — деликатни и органични рисунки с пастели и моливи. Вечер Анна се срещаше с Манос и Антонис в „Черната костенурка“ — постепенно и Никос започна да се присъединява от време на време към тях.