— Какво има? — извика уплашено тя и седна. — Какво не е наред?
— Ами… нищо… — започна той, но млъкна.
— Какво става, Нико? Да не би да има някакъв проблем? — запита Анна и с изненада установи, че той протяга ръка и я поставя върху рамото ѝ. Тя се приближи и също постави ръка върху неговото рамо. — Мога ли да ти помогна с нещо? Искаш ли да споделиш с мен?
— Не, Анна, не мисля, че това ще помогне — отговори той.
Прокара пръсти през косата си, пое си дълбоко въздух и бавно издиша. Нямаше нужда да говори. Анна знаеше много добре какво разяжда сърцето му, какво беше провокирало снощния танц „самотното ридание“. Беше се наслушала на достатъчно истории по този въпрос от селяните и независимо че точно сега нямаше никакво желание да слуша за любовта му към друга жена, Никос все пак беше неин приятел и след като искаше да сподели нещо с нея, тя беше длъжна да го изслуша.
— Откога не си я виждал? — запита тя и стисна рамото му, за да му даде знак, че го разбира. — Много ли ти липсва?
Анна нямаше никаква представа какъв ефект ще произведат върху него въпросите ѝ и как ще реагира той, но със сигурност последното, което беше очаквала, бе последвалата реакция. Погледът, който той ѝ отправи, можеше да се опише единствено като смесица между втрещяване, объркване и забавление.
— За коя жена става въпрос? — изгледа я той и устните му започнаха да се разтягат в усмивка. — За кого ми говориш, Анна?
— Хммм…, ами… не знам — смотолеви силно притеснена тя. — Може би за приятелката ти от Виена? — изтърси изведнъж, но веднага след това ѝ се прииска да си беше държала езика зад зъбите.
— Какво?! — извика той, разсмя се с глас и бръчките, изпъстрили челото му, изчезнаха. — Откъде ти хрумна тази идея?
Дълбоко засрамена, като дете, което е показало, че не е схванало фактите и се чувства унизено, Анна се изчерви до уши. Очевидно онова, което току-що беше казала, нямаше нищо общо с настроението на Никос и сякаш това не беше достатъчно, ами и той явно намираше състоянието ѝ за изключително забавно. „Така става, когато даваш ухо на селските клюки!“ — укори се вътрешно тя. Като че ли легендарната виенска акробатка се оказваше по-скоро плод на бурното въображение на нейната леля Асимина, която нямаше друга работа, освен да си фантазира истории за хора, които не познава.
— Ами… просто… така чух за теб, преди да се запознаем — запелтечи сконфузено тя. Прииска ѝ се да млъкне, но веднага след това осъзна, че вече е твърде късно. Затова продължи: — Говори се, че една жена ти е разбила сърцето, затова живееш на онзи хълм съвсем сам… За да забравиш.
— Аха! И какво по-точно се опитвам да забравя според хората?
— И аз не знам — отговори тя. Звучеше идиотски и тъй като се чувстваше още по-зле, отчаяно се опитваше да прекрати разговора по тази тема, която май доста забавляваше Никос.
— Странно е как хората имат нужда да си измислят — отбеляза през смях той и започна да си свива цигара. — Но пък, може би сам съм си виновен. Странейки толкова дълго от хората в селото, сам съм подклаждал въображението им — подаде първата свита цигара на Анна и докато свиваше една и за себе си, продължи: — Както и да е. Но тя не беше виенчанка. Беше германка и се казваше Ава. От Берлин. Танцуваше за Националния балет в Хамбург. Запознахме се преди десет години, когато отидох да работя там.
Анна не беше в състояние да си представи как изглежда лицето ѝ в този момент, но ако се съдеше по реакцията на Никос, сигурно е представлявала олицетворение на неловкостта и смущението.