— Не се притеснявай за казаното, Анна! — изрече Никос. — Ти не си виновна за клюките, които се носят из селото — внезапно хвана ръката ѝ, приближи я до устните си и нежно я целуна. — Това е цената да живееш на голяма скала насред Егейско море, свиквай! Аз отдавна съм го направил.
„Трябваше да бъда по-предпазлива и изобщо да не им се връзвам на измишльотините!“ — помисли си Анна. Да беше послушала поне братовчед си! Манос я беше предупредил, че това са само селски брътвежи.
— Обратно към темата — продължи Никос. — Не съм виждал Ава от седем години. Мисля, че това е предостатъчно време за възстановяване на всяко разбито сърце, нали?
Анна не смееше да каже нищичко от страх да не се изложи още повече. Просто държеше ръката си в неговата, усещаше я как пулсира от целувката му и чакаше да го чуе какво още иска да ѝ каже.
— Ето така стоят нещата, Анна — изрече накрая Никос и изгаси фаса от цигарата си в скалата. — Сърцето ми със сигурност не е разбито, а дори и да ме боли, то определено не е за Ава.
Ревността я прониза като нажежен шиш в корема. Не можеше да понесе мисълта, че сърцето на Никос го боли за някоя друга. Разговорът им събуди конфликтни чувства в душата ѝ.
Беше поласкана, че той споделя с нея такива интимни неща, че демонстрира доверие към нея. Но като че ли нямаше никакво желание да узнае в коя друга жена е влюбен. Изчака известно време, преди да реагира по някакъв начин на коментара му, притеснена да не би пак да сбърка.
— Коя е щастливката тогава? — изрече накрая и се приготви да не губи усмивката си.
— Наистина ли държиш да знаеш, Анна? — отвърна той, моментално разкрил опита ѝ за безгрижие. Вертикалната бръчка на челото му отново се появи.
Уместен въпрос. Държеше ли да узнае наистина? Всъщност не. Но вече беше твърде късно. Ако не искаше да чуе отговора, изобщо не трябваше да задава въпроса.
— Ако ти искаш да ми кажеш, защо не — промърмори неохотно тя.
Никос си пое бавно и дълбоко дъх, плъзна очи по лицето ѝ и накрая прошепна:
— Всъщност не е толкова просто, Анна… Проблемът е, че това… си ти!
И изведнъж месеците на физическо отблъскване и студенина от страна на Макс се стопиха. Изчезнаха. Или по-скоро бяха компенсирани стократно за Анна. Усещането за блажено сливане с някой друг, което те изпълва при правенето на любов, загубата на чувство за време и пространство и онова чудно осъзнаване, че нищо друго няма значение… През цялото време, докато беше в обятията на Никос, в главата на Анна се въртяха само две думи: пълно отдаване.
Накрая, след толкова месеци, в които се беше чувствала необичана, тялото ѝ реагираше отново на радостите на чувствените удоволствия, на физическия контакт.
Нито един от двамата нямаше представа колко дълго бяха лежали в обятията си на тази скала, но ако се съдеше по положението на слънцето в небето и прежурящите му лъчи, трябва да беше доста. Внезапно тя беше залята от цял порой противоречиви чувства — удоволствие, страст, срам, желание, вина… Стовариха се отгоре ѝ като могъща вълна и я парализираха от страх. „Какво направих току-що?!“ — изпищя мозъкът ѝ. Да се отдадеш на невинна еротична фантазия, беше едно и съвсем друго — да бъдеш тотално погълнат от необуздано сексуално желание и да му се подчиниш.
Анна скочи рязко, грабна си нещата и побягна. Бягаше далече от Никос. Бягаше ли, бягаше, докато не се добра до къщата на леля си Урания в края на селото.
Осма глава
Нямаше представа какво точно я накара да отиде там. Може би защото тази къща беше за нея като спасение, като убежище… Убежището от детството ѝ, последното място, където изкушението, прелюбодеянието и плътските желания биха могли да се задържат. Повика леля си, за да ѝ отвори, почука на вратата, но не получи отговор. „Сигурно както винаги е при баща ми“ — помисли си Анна, заобиколи и влезе в градината, за да потърси сянка.
С разтуптяно сърце, обляна в пот и силно запъхтяна, тя се настани в сянката на лимоновото дърво, за да се успокои. Нямаше желание да се прибира вкъщи точно сега. Искаше да влезе в къщата на леля си и да остане сама — нещо, което не ѝ се беше случвало, откакто беше пристигнала на този остров. Самотата, припомни си Анна, не е гръцко понятие — по тези земи желанието за усамотение обикновено е сигнал за някакъв проблем. Самотният грък е жалък. Гърците слагаха знак на равенство между понятията „сам“ и „самотен“, затова да оставиш някого сам за прекалено дълго време, за тях означаваше да го предадеш. Единственото, за което Анна мечтаеше сега, беше да бъде далече от обичайните тълпи. Имаше нужда от лично пространство, пространство само за себе си. Имаше нужда да си събере мислите.