Откри ключа за задната врата под саксията с босилека — леля ѝ винаги го държеше там, някога в нейно отсъствие Анна често си беше отключвала и влизала сама. От тази врата се влизаше право в кухнята. Вътре беше приятно прохладно, сумрачно и успокояващо, въздухът беше наситен с изкусителен аромат на ванилия и канела. „Сигурно е пекла курабийки, преди да отиде при баща ми — каза си Анна. Държала е да занесе нещо на братовчед си за сутрешното му кафе.“ Тази мисъл я накара да си ги представи как седят на масата и се наслаждават на закуската си. Постепенно Анна се почувства в безопасност и сърцето ѝ възвърна обичайния си ритъм. Наля си чаша студена вода от глинената кана, която леля ѝ винаги държеше на кухненския плот — трогателен древен обичай на този остров, който Урания продължаваше да спазва. Отворът на каната беше покрит с бяла ленена кърпа, поръбена с мъниста и мидички, която предпазваше водата от прах.
— Много обичам земния вкус, който придобива водата, когато престои в тази глинена кана — беше обяснила веднъж леля ѝ, когато Анна я беше попитала защо просто не държи водата си в хладилника. — Създава ми усещането, че я вадя от стария геран.
И сега, докато седеше пред кухненската маса сред сумрака на стаята, Анна започна да си припомня картина след картина случилото се преди малко на скалата. Все още усещаше миризмата на тялото на Никос по кожата си, кожата ѝ все още пулсираше от докосването му. Тя вдиша дълбоко силния мускусен аромат на секс и главата ѝ пак се завъртя. Спомни си как някъде беше чела, че Мерилин Монро никога не се къпела след секс, защото искала да усеща уханието от акта по-дълго върху кожата си. Анна вече разбираше защо, едва сега разбираше. От долната част на корема ѝ към интимните ѝ части премина сладка болка и тя се преви от силата ѝ. Не можеше да повярва какво се беше случило с нея. Преди броени минути беше правила страстна, необуздана любов, ангажираща всичките ѝ сетива, при това на открито — за първи път в живота си. Беше от онзи вид секс, какъвто не беше изпитвала от години, и силата на изживяването я удари като куршум.
Наля си още малко вода от глинената кана и с чаша в ръка се запъти към любимата си стая — шивачната на леля Урания. Но това не беше само стая за шиене, а и любимо помещение за игра на две поколения деца от рода. Последните четиресет години не бяха оказали почти никакво влияние върху обстановката тук. Стаята изглеждаше точно така, както когато Анна беше момиченце. Старата шевна машина „Сингер“ на леля ѝ си стоеше под прозореца, в краката на машината — познатата голяма кошница, пълна догоре с бродирани дрехи и платове. Точно до нея в стройни редици и подредени по цветове се кипреха шевните макари. В другия край на стаята, в ъгъла, беше големият сандък, пълен със стари играчки, а над него — четири лавици, огъващи се под огромно количество книги на всякакви теми, но с превес на старогръцките митове и легенди. По тези лавици открай време живееха нимфи и горгони, богове, герои и злодеи, които оживяваха година след година, за да пленяват, развличат, а понякога и да плашат малките деца. До лавиците с книги стоеше гордо голямата червена дървена ракла и заедно с шевната машина изпъкваха най-ярко в това помещение. Раклата беше истинска съкровищница. В нея се криеше един вълшебен свят, който подклаждаше и подхранваше детските фантазии. Съдържанието ѝ притежаваше силата да превърне всяко дете в онова, което би искало да бъде. В мига, в който погледът на Анна спря върху тази ракла, душата ѝ сякаш бе облята от неземен покой. Тя вече не беше жена в житейска криза — превърна се в пътешественик във времето. Приседна с кръстосани крака до раклата и с треперещи ръце бавно повдигна капака. Надигна се миризма на застояло и прах, която моментално я запрати обратно в миналото. Колкото по-надълбоко ровеше, толкова по-далечни ставаха спомените. Вадеше тоалет след тоалет, които леля ѝ беше съхранявала с толкова любов — каубойския костюм, който Манос все настояваше да носи и който беше повод за безкрайни битки с другите момчета; клоунския костюм, който Урания беше ушила за един от братята на Анна; жилетка с мъниста, кожени колани, шалчета и шапки… Съкровище след съкровище. Стара дантела и коприни за момичетата, шноли, диадеми и рокля на принцеса — розова и бляскава, която момичетата се редуваха да обличат. Анна вдиша мириса на мухъл, който се носеше от тях, а после ги притисна към себе си и ги напои с внезапно рукналите си сълзи. Из стаята, подобно на призраци, се понесоха детски гласове…