При последното гостуване на Анна в тази къща леля Урания ѝ беше споделила колко много ѝ липсват тези детски гласове. Сега като че ли беше дошъл редът на Анна да се почувства безутешна. И ето че в тази стая, обкръжена от миналото си, тя заплака не само заради изгубената си същност, но и заради изгубеното детство на своите деца. Онези невинни малки същества, които тя беше обичала безусловно и беше обсипвала с хиляда и една целувки през всеки ден от тяхното детство, бяха безвъзвратно изгубени. Бяха изчезнали, за да се превърнат в нацупени младежи с дрезгави гласове. Но техните детски гласчета щяха винаги да отекват в ушите ѝ. Анна си спомни как веднъж майка ѝ беше казала, че майчинството означава загуба. „Първата ужасна загуба за една майка — беше изрекла тя със силния си италиански акцент — настъпва, когато бебето напусне тялото ѝ. Но това е животът и ние трябва да го приемем.“
Спомените нахлуваха един след други в главата ѝ, съпровождани от сълзите. Анна плачеше за всичко изгубено. Плачеше за изгубената младост на леля си и за живота ѝ в самота, за майка си, която беше изгубена завинаги, и за баща си, който беше изгубен без нея. Плачеше за Макс, който постепенно ѝ се изплъзваше, и за любовта, която като че ли завинаги щяха да изгубят.
В този момент през съзнанието ѝ премина споменът как Никос я обсипва с целувки. Как успя да се озове в подобна ситуация, за бога?! Току-що беше извършила прелюбодейство, което я правеше не по-различна от Макс! Тогава защо не изпитваше нито вина, нито срам от стореното?
Внезапно беше връхлетяна от непоносимо чувство на тъга. През всичките тези години, които бяха прекарали заедно с Макс, на Анна нито за момент не ѝ беше хрумвало да му изневери — обичаше го и беше напълно доволна от живота си. Но изневярата и предателството му я бяха наранили толкова дълбоко, че я бяха лишили от всички илюзии, и ето тя започваше да се отдръпва от него. Преди често беше разговаряла с приятелките си по темата за сексуалната изневяра. Беше поддържала схващането, че този вид изневяра рядко разрушава брака и последиците от нея са поправими. Затова, колкото и да я болеше от забежката на Макс, ако ставаше въпрос само за сексуална изневяра сигурно щеше да му прости. Онова, което ѝ причини голямата болка, обаче беше друго — заявлението му, че той обича тази друга жена и че има съмнения относно любовта си към собствената си съпруга. Това разби сърцето ѝ. Дали би могла някога да му прости и да продължи да живее с него, или дистанцията между тях ще продължава да се увеличава, докато не се превърне в непреодолима пропаст?
И накрая, обградена от спомените от детството си, Анна престана да плаче. Нямаше повече сълзи за проливане. От смъртта на майка си не беше плакала толкова много и толкова продължително, а дори и тогава се беше старала да се владее, за да не разстройва останалите.
При емоционалното си пътешествие Анна беше изпразнила цялата ракла и сега седеше заобиколена от пъстрото ѝ съдържание. Докато ровеше в него, за да върне нещата по местата им, Анна напипа нещо твърдо. Далечен спомен за кутията с бижута, която някога леля ѝ държеше на тоалетката си, накара сърцето ѝ да претупа от радост. Кутията беше увита в бяла ленена кърпа, завързана с жълта сатенена панделка. Макар вече стара и опърпана, панделката беше запазила златистия си блясък, сякаш за да подскаже какви съкровища пази. Анна я развърза с нетърпеливи пръсти и започна да развива кутията, сякаш разповиваше бебе. Легендарната кутия за бижута, която тя помнеше толкова добре, беше изработена от черно лъскаво дърво, толкова гладко, че човек можеше да се огледа в него. А кутията, която сега лежеше в скута ѝ, беше от червеникавокафяво дърво с изрисувани по повърхността ѝ африкански сцени. Разочарована, но любопитна за съдържанието ѝ, Анни повдигна капака.
За огромна нейна изненада вместо отдавна забравено детско съкровище тя видя купчина стари пликове за писма, завързани със същата златиста панделка като онази, която беше държала цялата кутия. Дори и за миг не ѝ мина през ум, че може би не трябва да погледне съдържанието им, че тази кутия може би съдържа нещо твърде лично за леля ѝ. Реши, че това са още спомени от нейното минало. Предположи, че това са писмата, които тя и братята ѝ изпращаха на своята леля от Лондон, когато бяха малки. Баща им беше настоявал да пишат редовно на леля си, при това на гръцки.
— Тя ви обича и ще се радва да знае как живеете в Англия — беше настоявал, когато някой от тях се опитваше да протестира. — На вас това не ви струва нищо, но за нея означава невероятно много!